* * *

Смисъла
на смисъла
е в смисъла.

_{© Ванко Николов ©_Българионъ}° ^®˜☼

За писмеността и културата на траките

За писмеността и културата на траките

Преподаващият в Калифорнийския Университет И.М.Линфорт през 1931 година представя данни, които са слабо познати и хвърлят нова светлина върху живота и съдбата на великия тракийски певец. До този момент е наложено вярването, че Орфей е убит от буйнстващите жрици на бог Дионис, но използвайки древен исторически извор, Линфорт пояснява, че не просто има друга версия за края на майстора на лирата, но тя също показва една неудобна истина за траките.
Преди почти две хилядолетия и половина, Алкидамант написва следното- “Тук траките положиха Орфей, жреца на музите, когото уби Зевс със своята изгаряща стрела, милия син на Ойагър, учителя на Херакъл, открил на хората буквите и мъдростта.”
Уповавайки се на Алкидамант, Линфорт уточнавя, че траките не само нямат никаква роля в смърта на Орфей, а дори го погребват с голяма почит. Американският учен добавя и това, че след като Орфей е определен като създател на азбуката, то траките не заслужават да им бъде дадено име на народ, който не познава писмеността.
Още преди Линфорт има автори, които виждат дедите ни като народ притежават висока култура, но работите на тези учени не се радват на популярност. За Джон Антъни Креймър не е тайна, че траките Орфей и Лин са основоположниците на гръцкото поетично изкуство. Eдин съвременникът на Креймър, проф. Карл Мюлер прави следното изказване - ”Траките, които се заселват в Пиерия, край лоното на планината Хеликон, бивайки създатели на почитта към Дионис и музите, а също така и създатели на гръцкото поетическо изкуство, се явяват като народа, който има най-голямо значение в историята на цивилизацията.”

Литература :
1.I.M.Lintforth, Two Notes of the Legend of Orpheus, Transactions of American Philological Assosiation, 1931;
2.K.O.Müller, The History and Antiquity of the Doric Race, transl. H.Tufnell, London, MDCCCXXXI;
3.J.A.Cramer, A Geographical and Historical Description of Ancient Greece, Clarendon Press, London, MDCCCXVIII; 
4.Д.Попов, Гръцките Интелектуалци и Тракийският Свят, Лик, София, 2010;

Хари Салман за богомилите и катарите

Хари Салман за богомилите и катарите

Хари Салман твърди: Богомилите и катарите искали да създават нови форми на социален, икономически и културен живот - в нефеодални структури - братства, в които да се оказва помощ на онези, които не могат сами да трансформират душите си. В богомилските общини хората взаимно си помагали в развитието на душата. Покаянието ставало пред цялата община и помощ оказвали всички - това всъщност е принципът на най-ранното християнство. Според богомилите, индивидуалният живот на всеки човек е свързан с живота на другите хора - единствено заедно и съвместно може да се съгражда животът. Техните общини са първите опити в Европа за развитие на нови християнски социални структури... Богомилите са наистина предци на Реформацията в Западна Европа... Трябва да се признае, че съществува дълбинна приемственост между Източна Европа и Западна Европа в областта на културата, и заедно с това да се подчертае ролята на българската култура в предаване на нови цивилизационни импулси. Може да се запитаме как богомилството е продължило да оказва въздействие върху българската култура и как човек може да бъде богомил в наше време. При богомилите от Средновековието е налице процес на индивидуализиране. Те са се занимавали с развитието на душата си. Но същевременно са имали и силно социално съзнание.

Бугри, катари, богомили

Бугри, катари, богомили

DESI TO·25 МАЙ 2016 Г.

Тъй като в последните десетилетия английската и френска изследователски школи по въпросите на катаризма все по-усилено започнаха да отричат връзката на България и българското богомилство с катарството, ще приложа няколко документа, които недвусмислено ги опровергават. Впрочем това до неотдавна беше общоизвестно знание, но “научката” е способна на невероятни обрати, когато в нея се намеси политиката, а тя в историята се меси твърде често. _Френският монах Алберик разказва в своята подробна хроника от 1239 година: “На тринадесетия Божи ден на месец май при Монт Вимер беше извършено голямо и угодно на Бога изгаряне на булгари. И бяха изгорени на огромна клада 183 булгари в присъствието на наварския крал, на много барони от Шампань и на много епископи.” Той пише, че “еретиците биваха осъждани на огнена казън”, и цитира указа на краля: “Ако някой е заподозрян в българска ерес, съдебната власт да го улови и да го изпрати на епископа, и ако това се докаже, трябва да бъде изгорен... Къщите, наследството и покъщнината, които принадлежат на бугри, да преминат в ръцете на краля.”

В Лобийските анали се съобщава: “Лето 1235-о. През тази година бяха открити бугри и бяха изгорени.” Матей Парижки допълва в хрониката си: “Тогава се появи един католически проповедник и инквизитор, ревностен борец срещу еретиците; той се назоваваше Робер Бугр и жестоко преследваше бугрите; същият Робер, преди да възприеме правата вяра и да стане неин верен служител, беше бугр.” В Соасонските летописи на манастира Свети Медар е записано: “Лето 1236-о. Много голям брой еретици, които някои наричаха булгари, а други - пифили, бяха заловени в различни градове и села на Франция, Фландрия, Кампания, Бургундия и останалите провинции. Поради усърдието на проповедника брат Робер Бугр, бяха поставени на изпитания и разследване от архиепископи и прелати от останалите църковни степени, накрая бяха обвинявани като еретици и бяха предавани на светските власти. Някои от тях бяха хвърлени наново в затвора, за да се разкаят, а други, които не пожелаха да се откажат от ереста, бяха изгорени на клади и имуществата им бяха конфискувани от светските власти. Това ставаше не само през тази година, но и преди нея в продължение на три последователни години, и по-късно в продължение на пет и повече последователни години. Наистина от мнозина се говореше, че безбройни множества еретици били разпръснати по различните области на Галия.” В Анонимен автор - сборник от края на XIV век по църковна история на френския духовник Никола Вение, са запазени откъси от загубено съчинение на неизвестен италиански летописец, писано в края на XII век. Те съдържат сведения за връзката между богомилството и появата на катарите в Западна Европа: “Както намираме написано от един стар автор, ереста на катарите е била пренесена от земите оттатък морето, а именно от България: оттам тя се е разпространила из други страни, където добила после голяма популярност - именно в земите на Лангедок, на Тулуза и на Гаскон. Поради тази причина албигойците били наричани също “булгри” (от българи) и “котеро” (от катари). Споменатият вече автор, като говори за произхода на тази ерес и за тези, които са я пренесли, си служи със следните думи: “На първо място ереста на катарите започна да се разраства в Ломбардия. Най-напред катарите имаха за епископ някой си на име Марко, под чиято власт бяха управлявани всички ломбардци, тосканци и маркиани. Същият Марко имаше своя сан от България.”

В едно друго съчинение, от XIII век, доминиканецът Етиен дьо Бурбон обяснява произхода на ереста, както и имената, с които са назовавани богомилите, именно валденци и албигойци, които се наричаха патарени или българи, като допълва: Те се наричат българи, понеже главното им убежище е в България.

През 1201 г. Робер, монах в Сен Мариен д’Оксер, отразява в хрониката си ереста, наричана българска, и говори за еретици, наричани българи. Той изтъква в нея: По това време ереста на българите беше вече широко разпространена. В 1205 г. Матей Парижки пише за ереста на патарените или българите. В 1207 г. Гийом дьо Нанжис нарича българи френските катари. В своя Антикатарски сборник (1228-1229 г.) Дуран дьо Хуеска нарича катарите във Франция с латинската дума Bulgarenses (българи).

Жак Бенин Босюе (1627-1704) е един от най-ранните историци на еретичните движения във Франция. Той констатира, че еретиците на Запад са известни с много имена: Всички дошли от България; оттам те взели името, което се чувало най-често от устата на народа - българи.

Зигел посочва: Богомилското учение дошло в Чехия чрез валденството, което се развило под влияние на богомилството. Антоан Донтен установява: Латинският катаризъм води началото си от българското богомилство.

Жан Дюверноа, който добре познава катаризма, обръща внимание на следния факт: България става прародина и ковачница на основните идеи на движението..., играе важна роля в средновековната история. Нейното място трябва да бъде посочено и признато, а вниманието към нея - увеличено. “- За първи път катарите се споменават като бугри в “Песен за албигойския кръстоносен поход”, писана през 1210 г. В нея те са наречени sels de Bulgaria, тези от България. Това е на окситански език и се отнася за хората, живеещи в крепостта Каркасон (Южна Франция - б. р.).” http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=590533

В своите изследвания за катарите в Лангедок, Ели Гриф стига до извода: Не съществува никаква трудност да се открие, че корените на всички еретични групировки от Средиземноморието са свързани с голямата богомилска ерес, която от X век се е загнездила на Балканския полуостров (особено в България), а след това в Константинопол. Безспорно е сродството между източните и балканските богомили и възгледите на “бугрите” и окситанските албигойци, както изтъква Пиер Дюрбан, автор на книгата Актуални проблеми на катаризма. Той пише: XI и XII век видяха катаризмът да се развива по цяла Европа с едно определено съсредоточаване в областите на Средиземноморието... Източният полюс, или богомилският, изглежда в началото най-значителен..., след това някои историци говорят предимно за западен полюс... Първоначалното българо-балканско гнездо на катаризма е изместено след 1170 г. от Тулуза и от албигойската Окситания, които стават “главният полюс”. ............ Сицилия, Палермо и Ломбардия в Северна Италия стават главните богомилски огнища на Запад. Там отиват да се обучават проповедници от Франция и други страни, понеже там се намират главните еретически учители. Италианските водачи отиват да се учат от българските богомили. Един от тях, епископът на еретиците от Конкорецо, Назарий, сам заявява, че е научил еретичното учение от епископа и по-големия брат от Българската църква. В Италия и Франция името българин става синоним на еретик, тъй като българите са първоучители на западните еретици. Бугр съществува и като нарицателна дума в съвременния френски език. В нейния смисъл е запазено отношението на църквата към богомилите. Едното значение на думата е свързано с понятието лош, покварен човек (содомит- бел.моя), а другото (по-старото) има смисъл на добър, смел, народен човек.

1167 г. е свикан богомилски събор, на който присъстват значителен брой катари и албигойци. Във френския град Сен Феликс дьо Кармон се събират най-видните богомилски водачи от Западна Европа. За ръководител на събора е повикан от Константинопол папа Никита, а по-късно след него, през 1169-1172 г. идва и българският богомил Петър. Терминът папа е употребен в основния документ, за да се засвидетелства върховната власт, която Никита притежава. Той извършва обредите утешение или Духовно кръщение, т.е. признава съвършенството на отделните ръководители и ги посвещава в ръководството на съответните общини. В протокола на албигойския събор се изреждат отделните общини, наричани църкви, и се споменават имената на техните ръководители, наречени епископи. Като ръководни за всички са посочени Драговищката, Българската и Меленгийската църква - главните богомилски общини в българските предели. Богомили от Италия и Франция се намират под тяхното върховно ръководство. През 1223 г. в Далмация, Хърватско и България е избран богомилски ръководител, когото наричат еретически папа - това е българинът Вартоломей.

и пр. и пр......

“Размисли за Българския език”- Асен Чилингиров

“Размисли за Българския език”- Асен Чилингиров

Четири въпроса към деня на “славянската” писменост

Асен Чилингиров
24 май, 2013

1. За кой славянски народ е създадена азбуката, известна под названието кирилица?

В тази азбука, както и в нейната предшественица, известна под названието глаголица, има знаци/графеми за всички звуци от българския език – включително непроизносимите от всички останали славяни звукове, известни под названието “носовки”.

Тези звуци нашият народ никога не е произнасял с носа си, а с гърлото и ги е произнасял в течение на много хилядолетия по един и същ начин. Така че никога нито един българин не е произнасял т. нар. “голяма носовка” като някаква си дифтонга, обозначена от откривателя й като “он” – напр. “онгъл”. В същата тази азбука (както и в латиницата) не е имало знаци за типичните в западнославянските говори звуци, като напр. “рж”, “пш”, “крж” и пр.

В българския език е имало, както има и сега щ, за което си има и буква. А за приспособяването на българската литература към особеностите на руския език през ХІ век, “голямата носовка”, произнасяна и тогава и сега от нашия народ както сега се произнася буквата ъ, се заменя с буквата ы. Това личи много добре на запазените руски преписи от ХІ век. Също за нагаждането на руския език към българската литература се въвежда буквата э, а на буквата “е-двойно / ят” се придава нов смисъл, различен от смисъла й в българската литература, където се чете по различен начин при източнобългарските и западнобългарските говори.

2. На езика на кои “славянски” народи светите братя превеждат светото писание?

Ако светите братя са били изпратени във “Великоморавия”, за да занесат там Светото писание, защо го превеждат на български език, а не на чешки? За близо 150 години изследвания се доказа еднозначно, че в преводите на светите братя няма никакви “моравизми”, както твърдяха първите им (чешки) изследователи, а така наречените “моравизми” се срещат както на най-ранните, така и на по-късните български преписи, възникнали по нашите земи и нямащи нищо общо с езика на западните славяни.

3. В коя Моравия е бил изпратен като архиепископ Методий?

В изворите се казва изрично, че папа Адриан ІІ е ръкоположил за архиепископ Методий на “овдовелия” архиепископски престол на (Долна) Панония. А това е престолът със седалище Сирмиум (при Сремска Митровица), основан още в апостолско време и след края на ІV век неспоменаван от “православната” църква, която на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 година отлъчва всички епископии в префектурата Илирик, заемаща западната и югозападната част на Балканския полуостров заедно с епископиите и митрополиите в източните му провинции Малка Скития (Добруджа), Вътрешна Дакия, Тракия и Хемимунт. А архиепископският престол на Горна Панония, т.е. Моравия, е основан повече от сто години по-късно.

4. Защо празникът на църквата “Света София” в Киев е на 11 май и кога е построена тази църква?

Храмовият празник на катедралата в Киев е установен с освещаването й преди 1000 и е именно на празника на Светите братя.

За да открие умишлено заличената в руските летописи година на освещаването на Киевската катедрала, известният руски изследовател В.Н.Лазарев издирва в календарите през кои години този ден е бил неделен, т.е. празник, защото такава църква може да бъде осветена само на голям празник. И стига до абсурдни резултати. А по стените на тази църква, също както и на много други стари църкви и манастири в Киев са намерени и публикувани досега голям брой “графити” на български език. И нито един на гръцки или руски. А художниците, изписали с фрески стените на тази църква, са изписали стените и на български църкви.

Поредицата от въпроси може да продължи до безкрайност с въпроси, засягащи напр. надписите върху монетите на киевските князе от Х и ХІ век, или върху изображенията по руски икони или ръкописи или пък покръстването на Великата княгиня Олга – чак до приемствеността на руската средновековна писменост и култура от Византия…

---

Част от насъщно нужните за изучаване на старата българска политическа, книжовна и културна история книги на Асен Чилингиров могат да се четат и теглятв електронен вид тук.

А току що Асен Чилингиров качи в библиотката Scribd.de и двете части на своя труд за българския език, в който разглежда по-обширно материята, за която става дума по-горе:

“Размисли за Българския език” – I част

“Размисли за Българския език” – II част

Българските букви

Българските букви

Българските букви
красиво бродират думи,
шепнат мисли и форми.
Българските букви греят.
Сътворяват олтари, 
където въпросите,
отговорите и истините 
намират измерения. 
Във време и в безвремия.
Когато българските букви
пишат България.

_{© Ванко Николов ©_Българионъ}° ^®˜☼

ѣ - Небесният знак на България

ѣ - Небесният знак на България

Нарочно изхвърлената буква. 
Буквата носеща самоличността и духа на българите...
Всяка буква е от значение, дори една.
За да бъдем, трябва да си научим историческите уроци навреме и добре!
"Благодарѣн народ е този, който е дарѣн с благото 
и се радва на това, че се ползва, 
не отрича дадения му дар Божи."Буквата Ят (ѣ)

Още в края на 19 в. някои български езиковеди, стремящи се към „демократизация“, т.е. опростяване на правописа започват да искат премахването на буквата от азбуката и замяната и с я или е, според правоговорните правила. През 1892 г. правописната комисия, назначена от Георги Живков, просветен министър в правителството на Стефан Стамболов, в която влизат Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Иван Шишманов и др., предлага изписване на ѣ единствено там, където в Източна България гласната е широка (а или широко е) – или да се пише вѣра, но верен, верски, вероизповедание и така нататък. Този проект е възприет от кръга около списание „Български преглед“, но среща критика и като силно радикален, и като прекалено недообмислен.

През 1895 г. нова комисия, назначена от новия министър на просветата Константин Величков, предлага нов проект, който напълно изхвърля ѣ от азбуката. И този проект е подет единствено от списание „Български преглед“, а в масова употреба остава Дриновият правопис с ѣ на етимологичното му място. Изписването на ѣ на етимологичното му място е утвърдено и с правописното упътване на министър Тодор Иванчов от 1899 г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът „Мисъл“ – след 1910 г. съчиненията на Пенчо Славейков се печатат без ѣ.

От началото на 20 век въпросът с ѣ започва силно да се политизира и „левите” политици – комунисти и земеделци – започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката. През 1921 година това е направено с правописната реформа на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в Правителството на БЗНС. Тази реформа е посрещната с неодобрение от почти цялата българска интелигенция – премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от македонски българи от Пиринска Македония и диаспората като „предаване на западните диалекти“ и като изкуствено отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. Двойното е започва да добива статус на символ на българщината. Българската академия на науките отказва да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя е отменена и е върнат старият Дринов правопис, но със запазване на ят само в корените, в които редуването е – я си личи в различни словоформи.

През 20-те и 30-те години много езиковеди като професор Стефан Младенов се обявяват за ограничаване на употребата на ят и запазването му единствено във формите, които се различават като произношение. В „Граматика на българския език“ професор Младенов пише:

И тъкмо затова, че може с двоякият си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като „я“ (а с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни говори старобългарското ѣ се произнася като е, ние можем… смело да пишем с е…

Но за съжаление по това време въпросът с ѣ вече е излязал от контрола на българската наука и силно се политизира. Запазването на ѣ се разглежда от левите политически сили като проява на езиков елитизъм и великобългарски шовинизъм. През 1945 г. дошлото на власт след преврата от 9 септември 1944 г. отечественофронтовско правителство прави нова правописна реформа, с която ѣ се изхвърля от българската азбука и се въвежда писане на я или е по така нареченото ятово правило. С този акт комунистите окончателно скъсват връзката между източните и западните български говори и връзката между Македония и майка България. Болшевишките престъпници дори имат наглостта да подменят официалния български шрифт на кирилицата с руски.

След 1989 г. много десни политически и културни организации се опитаха да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е, за съжалние без успех. Все пак в българската култура се наблюдава естетско връщане към старото – ѣ и крайните ерове често се появяват в търговски марки, имена на вестници и други. Често обаче, съвременната употреба на ят е неправилна – буквата е схващана като стар вариант на изписване на ъ.

Какви са последниците от изхвърлянето на ят от азбуката? Благодарение на това се е създава (д)ефекта на свръхякането, разпространено предимно сред носителите на западните говори. Свръхякането се изразява в чиста замяна на естествения наследник на ят в западните говори – е с палатализирано а във всички позиции – т.е. произношение бял – бяли. Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин. Произношение единствено с палатализирана широка гласна а е типично и за рупските диалекти (Тракия и Родопите).

Старите автори за Готите. Кои са Готите?

Старите автори за Готите. Кои са Готите?

Кои са древните Готи?
Готите са древно население на Европа, които са известни с превземането и плячкосването на Рим в 410 AD. Преди да тръгнат да завземат Европа заедно с Хунската инвазия, те са населявали Балканския полуостров и Скития. Техния произход не е доказан, но модерната наука, поради огромното влияние на Готската култура в Западна и Централна Европа е приела, че те принадлежат на Източно-Германските племена, което никой от старите автори, както ще видите не споменава.
По ирония на съдбата, обаче, готите имат заслуга за запазване на римската култура. След превземането на Рим, група готи се премества в Галия (в днешна Франция) и Иберия и формират Вестготско кралство. Това царство в крайна сметка ще въведе католическото християнството, римските художествени традиции и други аспекти на римската култура, и ще ги наложи в цяла Западна Европа, заедно с Готическите Катедрали. Последното Готско царството пада от маврите в 711 г.
Науката не знае от къде са дошли Готите нито е доказала, че техния език е Германски, но това не пречи да ги слага под племето на Германите. Обаче според най-старите писатели, които ги споменават, те са гети, т. е. стар скитски народ. Тези гети според готския историк, писателя от VI век, Йордана, били излезли някога из Скандинавия и се установили на север от Дунава и Черно море. Територия, населена от Тракийското племе Гети от древността. Тук те във втората половина на четвъртия век били нападнати от „Хуните“, та минали на юг от Дунава в Римската империя.
Улфила превежда Библията на Готски
Улфила или Орфила (ок 310-383) е родом от Никопол до Велико Търново, днешна България. „Готът“ Улфила съставя азбука и превежда Библията на нов език – „готски“. Германия го почита така, както ние почитаме Кирил и Методий – като създател на германската писменост и основоположник на германската литература, но в Германия тази азбука не се използва. Използваме я ние в България, където е съставена, използват я и други страни в Източна Европа.

Готска азбука на Урфила
Българска Кирилица, използвана от „славянските“ ни братя
Готите, за които Улфила е превел Светото Писание и чийто владика той е бил, са останали да живеят в Никопол (днешно Търновско) и след заминаването на Теодориха за Италия. Улфила е умрял в Цариград и е оставил на Балканския Полуостров свои ученици. Освен това готският език е говорен и от гепидите, които са се ползували от Улфиловия превод и които на никъде не са заминали. Та сега се пита, защо остатъци от този готски език да не се намират в отечеството на готите (днешна България и Влашко).

Бронзов печат с името Урфила и монограм.
Филосторгий, който е живял през IV в., казва, че Улфила направил писменост и превел Светото писание за християните в Гетия. Същите гети св. Йероним (IV в.) нарича хуни и пише, че хуните (покрай Дунав) учили псалтира.
Император Константин Велики е съградил укрепените градища в Мизия: Силистра, Преслав, Плиска и Констанца за тези скити или гети, които по Улфилово време са се казвали и готи.
Прокопий и други негови съвременници делят скитите на хуни и готи, а Теофан и Никифор – на хуни и българи; наричаха впрочем готите българи, от което излиза, че Улфила е бил превел Светото Писание за българи и че Константин Велики за българи е бил построил горните градове. За поселниците на Долна Мизия Улфила е бил превел Светото Писание. Той го е превел и за гетите или хуните отвъд Дунав, защото св. Йероним пише, че хуните по негово време учили псалтира.
Улфиловият ученик Авксентий, който е бил владика в Силистра, пише, че Улфила бил диктувал, а те, учениците му, преписвали. Това е станало между 333 – 339 г.

Готите, споменати от древните автори
За стар Дунавски скитски народ счита готите Прокоп, секретарят на Белизаря във войните му против готите. Той, като говори, че варварите нападали на империята, пише:
„По-преди, както и сега, това бяха повече готски племена. Най-големите и най-прочутите бяха готите, вандалите, визиготите и гепидите. По-преди те биваха наричани сармати и меланхлени, а някои ги наричаха и гети. Те, както отбелязах, се различават едни от други само по име, иначе по нищо. На всички кожата на тялото е бяла, косата руса, ръстът висок и лицето хубаво. Те се подчиняват на същите закони и изповядват същата вяра, именно арианската. Също имат и един език, готския. Аз вярвам, че първоначално са били един народ, а от сетне са се разделили по имената на своите водители. От старо време те седяха по Дунава. След това гепидите заеха местността около Сингедон (Белград) и Сирмиум (Хърватска Митровица на реката Сава) и от тая и от оная страна на Дунава, дето те още в мое време живеят“. (Рrосор. Bg. I, 2).
Освен това в съчинението си за готските воини Прокоп пише:
„Отвъд Меотидското езеро и провлака, близко до самия бряг, живеят тъй наречените тетрахстински готи, за които тъкмо що говорих, по-натам готите, визиготите, вандалите и други готски народи. Те всички се наричаха и скити, защото всички народи, които живеят по онези места, носят общото име скити. Някои от тях се казват сармати или меланхлени (чернодрешковци) или другояче някак си.“ (Рrосор. Вg. IV, 5).
Писателят от трети век Дексип, който в 269 г. отблъснал готите, които нападали Атина, е озаглавил книгата си върху готските нападания Σκυθικα, т. е. счита готите за скити. Зосим, който е бил адвокат на Аркадия Хонория (IV век), знае готите само под името скити.
Скитският характер на готите обаче най-добре ще се разбере пак от Йордана. Йордан като разправя, че излезлите из Скандинавия готи дошли чак до Скития, пише:
„Той споменава само Магога от техния род и казва, че по произход и по име те са се наричали скити (haec vero quae diximus de gente Gothorum principia cur omniserit, ignoramus: sed tantu Magog commemorans, Scythas eos et nacione et vocabulo asserit appellatos“). Jord. IV. 29).
Св. Иероним, който е по-млад съвременник на Амбросия (331–420), пише: „А в същност всички учени наричат готите повече гети отколко Гог и Магог. Те са седем племена, за които се казва, че са от рода на Яфета, живеят на север“.
Все по това време говори почти същото за готите и Св. Августин (род. 354 г., а запопен в 392 година). Той пише: „Тези племена, които се наричат Гог и Магог, не трябва да се разглеждат като някакви варвари в някоя част на света, или пък ако някои поради първите букви на тяхното име ги считат за гети и масагети, или за някакви други чужденци, отделни от римската власт“.
Свети Августин прочее не е считал потомците на Гога и Магога (готите) за нещо отделно от Римската империя.
Съпоставяйки тези данни, явно излиза, че готите не са нищо друго, освен старите скити или гети. Понеже Йордан извежда Магога от готите, то е явно, че под готи той е разбирал старите гети или скити. Неговите думи в случая не са нищо друго освен израз на онова, което са писали по-старите от него писатели, от които той се е ползувал. Тези негови готи, като се споменават още от Аблавия, Иосифа и пр., са старите Дунавски жители, гетите, а не са някакви си в историческо време излезли из Скандинавия „германци“.
Че готите са гети, т. е. стари Дунавски жители, се говори изобщо от всички стари писатели. Йордан, освен че пояснява това на няколко пъти, е и озаглавил съчинението си: De origine actibucque Getarum (за произхода и делата на гетите). А Иордан е авторитетен в случая, защото той сам е гот. Дядо му Пария е бил нотариус при Кандака, скитския (готския) княз. При сестриния му син Баца е бил пък сам Йордан нотариус, както той сам разправя. (Йорд. Гв. 265–266). А като свършва своята готска история, Йордан пише, че сам е гот:
„Да не се мисли, че аз за доброто на тоя народ съм притурил нещо, понеже аз сам произлизам от него, освен онова, което съм научил. Аз и тъй не съм взел всичко, каквото се пише и разправя за тях, понеже аз не излагам това нито за тяхна слава, нито за славата на техните победители“. (Jord. Гв. LХ, 315).
За готи счита гетите и по-старият с около един век от Йордана и твърде авторитетен писател, от когото Йордан се е ползувал, Касиодор. Той собствено в известните му до сега съчинения нарича готите готи, обаче на едно място в неговите Variis (IX, 31) готският крал Витигес нарича готския народ „geticus рориlus“, от което излиза, че готски и гетски е все едно за него.
За гети счита готите и испанеца Paulus Orosius, роден около 390 г., от когото се е ползувал Йордан при съставянето на своето съчинение. Говорейки в своя „Epilogus historiae Amazonum“ за старите гети, той казва, че те сега са готи:„Modo autem Getae illi qui et nunc Gothi“.
Гръцкият писател от четвърти век, роден около 364, Фисторгий. В извлеченията от неговата история, които е направил Фотий, като се говори за първото преминаване на готите през Дунава, се казва:
Те дойдоха от средата на Скития на север от Дунава. По-преди се наричаха гети, обаче сега са известни повече под името готи“. Понеже Филосторгий извежда готите из Скития, то е явно, че той ги счита за скитски народ.
Клаудий Клаудян, който е роден във втората половина на IV век, ни описва нахлуването на Алариха в Италия. Според него Аларих е нахлул с гети, а за готи нищо не говори. Не само това, но той говори тук за гетите заедно с другите стари Дунавски народи: сармати, даки, масагети, ала¬ни, гелони, които се споменават още от Херодота, което показва, че той тук има предвид старите гети, а не някой си в историческо време дошъл народ.
Германци ли са Готите?
Готите не са германци, а са гети и според Тацита, Страбона, Птоломея. Според Страбона гетите са живели на изток от суевите, които се считат за германци. По тоя случай той казва:
„Южната част на Германия, която е отвъд Елба, опира до суевите; след това непосредствено до тях е земята на гетите, която в началото е тясна и се простира по Дунава с южната страна, а със задната страна – до полите на Херецинската гора, като обхваща част от самите тези планини, след това се разширява на север чак до тирегетите“.
Според Страбона, оттатък Суевия по течението на Дунава, западно до Херецингската гора са живели гетите. Според Тацита на същото място оттатък Суевия са живели готите, а според Орозия там била Готия. Нещо повече, Тацит, който се счита за специален германски историк, изрично твърди, че готите по език не са германци. Очевидно тук става дума за негерманското племе гети.
Царството на Готите
Би трябвало да се обърне внимание на Тацитовия израз: „Галският език на готините и панонският на озите показва, че те не са германци“ защото той досега не е схващан правилно. Под думата „галски език“ се е мислело езикът на някакъв си неизвестен Панонски народ, когато всъщност това не е мислено. Под думата „галски“ тук се разбира „панонски“, „дакийски“, защото Панония и Дакия често е наричана от старите писатели Галия. Тъй напр. Созомен (IV век след Хр.) пише, че ставали сражения между Магненция и Констанция в Галия, когато те всъщност са ставали в Панония.
„Като се основавам на мненията на старите гърци, които схващат северните народи под едно и също име скити или номади, както се наричаха от Хомера (Омир), а с време, като се изучил севера, захванали да ги казват било просто келти (Κελται) и ибери (Ιβηρει, северняци), било смесено келтоибери и келтоскити и понеже те от начало от незнание са давали на отделни народи едно и също име.“(Strabon I, ІІ, 27.).
Според Страбона прочее старите гърци, до дето имали по-ограни¬чени понятия за северните народи, ги наричали скити или номади, но когато се запознали с тях по-добре, те взели да ги викат келти и ибери. И тъй Страбон е ясен, че келти и скити е едно и също. Ето защо Тацит казва, че скитският народ готи е говорил галски.
И тъй, според свидетелствата на всички стари писатели, готите не са германци, а са стар скитски или Дунавски народ.