Народен суверенитет. Суверен. Суверенитет и учредителна власт

"Народен суверенитет. Суверен. Суверенитет и учредителна власт

 1. Разлики между националния и държавния суверенитет и народния суверенитет

Категориите “национален суверенитет” и “държавен суверенитет” отразяват едно “външно” проявление на суверенитета. Неговата първоначална (по Русо) и най-дълбока същност се разкрива във вътрешнодържавен план.

Народният суверенитет не противоречи на националния и държавния. Нацията и държавата са носители на суверенитета, те са суверенни по отношение на другите държави и нации, но суверенитетът принадлежи на народа. Това е така, защото държавната власт, която осъществяват и нацията, и държавата, произтича от народа като единствен суверен. Той е “създател” и “носител” на държавната власт.

2. Суверенът

Възприемането на народа като суверен изисква известни уточнения.

От една страна, в народа като суверен се включват само гражданите. Извън този кръг лица остават индивидите, принадлежащи към същия етнос, но които са граждани на други държави.

От друга страна, корпусът на суверена обхваща само онази част от гражданите, които са дееспособни. Този кръг може да бъде ограничен от различни критерии:

възраст (18 години за България, 25 за Гърция и др.)

психическо състояние (за дееспособни се признават само лицата в нормално психическо здраве)

съдебен статус (извън корпуса на суверена остават и тези, които изтърпяват ефективно наказание “лишаване от свобода”)

Исторически са съществували и други критерии за ограничаване достъпа до суверена:

цензове – имуществен и образователен

пол – дълго време жените нямат избирателни права

наказателната санкция “лишаване от граждански и политически права”

3. Народен суверенитет и учредителна власт

Народният суверенитет е установяване чрез волята на народа на държавна власт. Учредяването на държавната власт е акт на реализиране на народния суверенитет. Тъй като съвременната държавна власт е юридическа власт, то и първоначалният акт на упражняване на народния суверенитет се свързва с приемането на Конституцията на държавата.

В теорията се поддържа схващането, че Общественият договор в теорията на Русо има конституиращо действие. Посредством него хората излизат от естественото си състояние и преминават в политическо – организират се в държава. От тази гледна точка Общественият договор не е продукт на суверенитета, тъй като преди него липсва политическо тяло, което да формира и изявява общата воля. В тази връзка Конституцията като последващ позитивноправен акт не може да се отъждествява с Обществения договор.

Същевременно съществуват достатъчно основания да се приеме, че този Обществен договор има и реконструиращо действие. Русо показва каква трябва да бъде държавата, как да се промени. В този план Общественият договор, новият Обществен договор, който трябва да се сключи, намира израз в Конституцията, чрез която по нов начин се уреждат отношенията между управляващи и управлявани.

Като приемем, че създаването на Конституцията е акт на учредителната власт, то трябва да се съгласим, че тя е най-висш израз на народния суверенитет. Учредителната власт принадлежи на народа, а учредената – на държавните органи.

Народният суверенитет е непрехвърляем, той не може да бъде узурпиран от отделно лице или група. Никой не може да подмени упражняването на общата воля.

Френското национално събрание като първи модерен представителен орган в Европа въвежда друга практика. То отхвърля възможността за пряко участие на народа в приемането на Конституцията и го заменя с политическо представителство. За разлика от него следващите събрания са само законодателни.този модел е възприет и в други държави, включително и в България, където Търновската Конституция и Конституцията от 1991 обособяват ОНС и ВНС. По същество ВНС изземва суверенитета на народа и упражнява самостоятелно учредителната власт, като променя Конституцията. Излиза, че 400 “нотабили” имат право да заменят общата воля на цял един народ. Ако по време на Френската революция политическото представителство е било оправдано, то днес подмяната на суверена по посочения начин е абсурдна. Учредителната власт може да се упражни от ВНС, но на още по-голямо основание и от суверена чрез референдум.

Осъществена пряко или чрез представители, учредителната власт установява конституционния строй на държавата, чийто съществен елемент е държавната власт. Учредителната власт не е държавната власт.

Властта произтича от народа, защото той е суверен. Той упражнява своята обща воля, чрез която установява държавната власт, като остава неин носител и титуляр. Своята обща воля народът упражнява чрез избори. Изборите са формата, в която от общата воля на народа произтича държавната власт.

Корпусът на суверена е постоянна, но динамична съвкупност. При всеки нов избор тя е количествено и качествено различна. Ето защо с всеки нов избор суверенът установява и нова власт.

На практика, чрез избори суверенът определя пряко субекта на държавната власт. В действителност, народът осъществява едно първично волеизявление, чрез което установява държавната власт. На тази основа той предава вече установената власт в ръцете на избраниците. Това предаване е съдържание и израз на едно последващо волеизявление, чрез което се определя субекта на властта, този, който я осъществява."

Титлата на българските владетели

Титлата на българските владетели

КАНАС не е нищо друго освен един стар вариант на титлата КНЯЗ** както доказа отдавна проф. Ганчо Ценов, а пълната титла КАНАС У БИГИ (KANAΣYBIΓI) има значението КНЯЗ В БОГА ( КНЯЗ ОТ БОГА). Гърците дават превод EK TEOI ARXONTOS – от Бога владетел ( владетел в Бога).
Никъде в изворите, в хрониките, по каменните надписи няма ХАН, нито КАН! "кан" и "хан" са една и съща дума произнесена по два различни начина. ХАН(КАН/ KHAN| е титла на монголо-тюркските владетели от Чингис( 1162 -18 август 1227) насетне. А българите не са нито монголи, нито тюрки.Впрочем има регистрирана тракийска титла AKENAS – VIII век преди Христа.
Титлата е KANAC YBIГI. Канас У Биги - Княза от Бога. BIГI - БИГИ е падежна форма на Бог. Бога, Бага, Биги. Канас е княз . Канас = Кня(е)с(з) Ако премахнем гласните то става още по ясно - Кнс =Кнс(з).

Самото изначално четене на В. Бешевлиев и сие- KANA CYBIГI е погрешно. От там и тълкуването.  Написано е KANAC Y BIГI (KANAΣ Y BIΓI), а не KANA CYBIГI

Най-напред Крум (803-814) в един гръкоезичен (т.н. Хамбарлийски № 2) каменен надпис се титулова „архонт увиги”. След това неговият син, Омуртаг (814-831) и внук, Маламир (831-836) се титуловат с две едновременно присъстващи владетелски формули: на гръцки „о ек теос архон” (който е от бога владетел) и споменатата по-горе българска титла „канас у биги”. Посочените изрази „архонт у биги” и  „канас у виги” очевидно изразяват обща владетелска формула, съдържаща владетелска титла (архонт и канас)-княз и добавъчна пояснителна дума „у биги/виги”.

За "Чаталарския надпис":
На снимката обаче ясно си личи не КАНА ...С,а КАНАС.Ами че, това е КНЯЗ- У БИГИ /БОГИ/ т.е. ОТ БОГА КНЯЗ! Дайте да спрем с тези- не били ханове,но канове и пр.Титлата си е княз и много добре пасва на Българските владетели и в исторически план обяснява много неща.

_{©Ванко Николов ©_Българионъ}° ^®Ⓥ˜☼



„  Преди да се обяви за цар (василевс) през 913 г. Симеон е бил титулуван от византийците „архонт Вулгариас“, което се е превеждало „Княз, владетел на българите“.

В старобългарския превод от гръцки на Светата Библия по-нятието „княз“се среща в книга Битие 49:10 в смисъл на скиптър, като върховен символ на светската власт, равнопоставен символично на императора.

Понятието „Княз“ освен като скиптър е натоварено смислово и като „жезъл“ в стария превод на книга Естир 8:4. По този начин по-късно е запазено и значението му в полския и чешкия езици.

Отчитайки близостта в произхода и езика можем да приемем, че титлата „княз“ (кънязъ) е истинската най-висша титла не само на българите, но и на местните тракийски предводители, заварени от тях по тези земи. Така в "нашата история+ насилствено местните траки „станаха“ славяни, но все пак техните предводители биваха наречени князе, защото така са останали в народната памет.

Старобългарският език (наречен доста по-късно църковнославянски) от език на църквата и църковния клир се превърнал в език и на по-издигнатите в културно отношение хора в Русия (заедно с Украйна), Сърбия, Влашо и Молдова, благодарение на българските духовници Киприян, Гри-горий Цамблак, Ефрем (българин, родом от Търново и сръбски патриарх), св.Сава, родом от Тетово ( Македония), сръбския потриарх Йоаникий Втори, също българин и много други. По този начин той ще участва при формирането на литературните им езици, които ще оказват влияние върху по-широки народни маси в тези страни.

Официалният държавен и църковен език на княжество Влашко до 1861 г. е старобългарския език благодарение на Григорий Цамблак, т.е. от края на Втората Българска държава.

Княжеското достойнство и свързаните с него особени символи на властта са осигурявали легитимността и уважението към властта. „Княз“ отговаря на гръцкото „архонт“ и стои наравно с латинското „rex“, английското „king“, немското „konung“ и несъмнено в по-късната традиция „княз“ е била титла на най-висшия управник и така е била равнозначна на латинското „цезар“ и на гръцкото „кесар“.

Най-важния довод за българския произход на думата „княз“ е упоритото й приложение в народното предание и в общинната политическа уредба до Освобождението от турско робство през 1878 г. Назоваването на българските първенци „кнезове“ и „старейшини“ (а след Освобождението и на владетелите ни князете Батемберг и Фердинанд – б.а.), свидетелства ЗА ДЪЛБОКА ИСТОРИЧЕСКА ПРИЕМСТВЕНОСТ, стигаща чак до традицията на Именника на българските князе (Ст. Чурешки).”
 
Стоян Николов