петък, 23 декември 2016 г.

Традиции и обичаи на Бъдни вечер

Традиции и обичаи на Бъдни вечер



Бъдни вечер е един от най-важните семейни празници в българския календар. Самото му име произхожда от бдение или бъднини. В първия случай по-силна е християнската символика – с молитва да се посрещне раждането на Спасителя. Вторият вариант е отражение на езическите вярвания, според които раждането на младия бог се свързва с възкръсването на цялата природа и се смята за начало на новата година.. Затова на Бъдни вечер се извършват множество ритуали, които трябва да донесат късмет и плодородие в дома.

Според българската традиция семейството трябва да бъде заедно, като всеки негов член изпълнява различни ритуали. Мъжете избират и отсичат бъдника - дебел пън от дъб или круша, който символизира Световното дърво (крепящо реда и хармонията в света). То трябва да бъде запалено от най-възрастният и да бъде оставено да гори цяла нощ. Този огън има пречистваща сила и пази от зли сили, а според народните вярвания точно в навечерието на Коледа небето и адът временно се отварят и сред хората бродят караконджули и таласъми. Пепелта от Бъдника не се изхвърля – една част се разпръсква за плодородие по нивите, а друга се пази като средство срещу зли сили.

Докато мъжете изпълняват обреди за защита на дома, жените, като свързани с плодородието, приготвят празнична вечеря. Най-важно е замесването на обредните хлябове, което започва още от рано сутринта. Тогава най-младите момичета носят „мълчана” вода, тоест не проговарят по пътя. С нея домакинята замесва кръгла пита, наричана боговица или бъдняк. Вътре слага сребърна пара и дрянови пъпки за късмет и здраве, а отгоре я украсява с плодове, жита и кръстове от тесто, които са трябва да донесат благополучие. От подготовката на хлябовете се изключват само момите за женене, за да не отнесат със себе си плодородието, ако напуснат дома.

Самата вечеря на Бъдни вечер е по-скоро ритуал, отколкото хранене. Цялото семейство трябва да седне заедно на трапезата, коята обикновено се слага на земята, върху слама. Така се пресъздава обстановката, в която се е родил Младенеца. Стопанинът разчупва боговицата. Първото парче винаги е за мъртвите (или Богородица), второто за къщата, а останалите се раздават на членовете на семейството. На трапезата се седи дълго и никой не била да става. Ако на някой все пак му се наложи, той трябва да ходи приведен, катоотрупано с плодове дърво. Накрая всички напускат трапезата заедно, за да узреят едновременно класовете и посрещат коледарите. Трапезата не се прибира, а се оставя през цялата нощ. Това отново е свързано с вярата, че небето се отваря и близките покойници ще дойдат на вечеря.

Според народните вярвания на Бъдни вечер може да се види в бъдещето, затова се правят различни гадания за времето, плодородието и личната съдба. Например, ако бъдника гори добре и пръска искри, това означава богата реколта. Обичай е да се гадае и за здраве. Всеки от семейството сччупва по един орех и зависимост от това дали ядката е хубава или гнила, го очаква здраве или болест. Младите моми пък могат да сънуват бъдещия си жених, като сложат първата хапка от питата под възглавницата си. 

понеделник, 19 декември 2016 г.

Еднажден(Игнажден)

Еднажден(Игнажден)

"Денят е ЕДНАЖден. ЕДИНствен ден. Нулев изравнителен ден в годината.
"Игнажден и злите римляни" е серия от юдохристиянската сапунка.
В Българските народни обичаи и вярвания Троицата празници Еднажден - Коледа - Сурваки е Новата Година.
На Еднажден свършва Старата година. На него ден умира Старият бик Сабазий. На Коледа се ражда Загрей-Младенецът-Агнето. Божият Син заченат на Великият ден на Пролетното равноденствие точно преди 9 месеца.
На Сурваки е първият ден от Новата Година. На Сурваки Младенецът шляпа с детска жажда за Живот старите си роднини, гонейки старото и правейки път на младостта и Животът.
И така година след година, век след век, хилядолетие след хилядолетие, десетохилядолетие след десетохилядолетие.
Артефактите с "реликварият" от Градешница са на 9000 години.
От Хотница са на повече от 10000 години.
Кокалите на Филип Македонски са в такъв "реликварий".
Всички тракийски иконографии са с такъв "реликварий".
Преди няколко години Божо  Димитров "откри" еврейски кокали в Созопол в абсолютно същият "реликварий" и брадатите скотове се изтърваха, че е на 500 г.пр.н.е. Оригиналният "реликварий" изчезна в частна колекция а Боко даде жълти стотинки за нов дървен сандък за еврейските кокали.
Остана тръпчивият вкус: какво правят еврейски кокали в "реликварий" от 500 г.пр.н.е., когато Тората с Второзаконие току що се продуцира във Вавилон ? "
След начеването на Еднажден на 21 срещу 22 декември, изминават 3 дни, за да стигнем до една от най-сакралните вечери в Българската Духовност. Това е Бъдни вечер. С него се отбелязва първата третина от новият деветдневен цикъл до Васильовден. Въобще цикълът на деветките, създаван от ритмуването на тройката е сакрален за българската духовна обредност и твърде важен за кръговрата на каквото и да е било в Космоса. Предният деветдневен цикъл, започна от свети Спиридон - 12 декември, където "Слънцето спира да се движи и започва да поема обратния път към лятото", следващия условно ще бъде завършен на Сива Василица - 1 януари. Ритмуването или хоровода на тройката през тези дни е ясно изразен - три дни трябва да изминат до възраждането, изгрева на Млада Бога, три дни след това се празнува.

Бог се роди, Коледо!

Мистерията на живота е най-голямата тайна, която сме познавали…
Орфей ни е предал древното познание за Живота, Смъртта и Любовта, чрез мистерията на своя глас.
Гласът е диханието на емоциите, с които се раждаме! Когато детето се появи на този свят, първото нещо което прави е да излее гласа си. Мигът, в който Божественият дух се слива с Душата ни. Това е мига на най-съкровеното тайнство, когато получаваме своя глас – нашият уникален емоционален код за общуване със света и с Бога, който носим у себе си и намираме в другите.
Първото нещо, което чуваме когато се родим е майчиният глас, изпълнен с безгранична любов. Той ни обгръща, стопля ни и осветлява пътя, който ни предстои да извървим в този живот.
Любовта е първият образ, който виждаме в огледалото на живота си.Този образ, в който се оглеждаме и никога не ще можем да забравим …Образът, към който винаги ще се стремим, колкото и невидим да ни се струва понякога.
Нулевият ден – апогеят на женската енергия ИН в природата поставя началото на новия цикъл на жизнената енергия КИ.

Еднажден бележи раждането на Слънцето. Това е денят, в който вашият глас преминава символично през своето ново раждане…
Почувствайте го – той идва от глъбините на сърцето ви, където живее безсмъртната ви душа.
Подарете го на хората, които са до вас. Всички се нуждаем от топлина ,любов и прошка.
Открийте мистерията на вашия глас, с който Бог ви е дарил!
Това е силата на българския глас!
Истинската същност на Свободата и Светлината започва от Еднажден. Защото той е Ден Един не просто по времеви, календарни съображения, той е Ден Един, защото в него е началото на Сътворението на света. Така е бил осмислян и живян този празник в изначалните ни времена. Това е Единак, Това е Еднажден.
Денят, в който е събрана цялата творческа Същност на Бога, в която Светлината се извлича от Мрака .

http://www.imenata.com/h-41-ignazhden.html

неделя, 18 декември 2016 г.

Хермес. Хармония. Баланс. Българи. Траки



Хермес. Хармония.  Баланс. Българи. Траки

Хармония или още Баланс. Един от принципите на херметизма „Каквото отвън, такова и от вътре. Каквото горе, това е и долу“. Този принцип е наречен така на човека, който е смятан за най-мъдрият живял сред хората – Хермес Трисмегист (Триждевелик). Името на този принцип е принципът на съответствието! Неговите принципи са в основата на всички клонове на философията. Най-пълният сборник с херметически принципи достигнал до наше време е „Кибалион“.

Писмеността българска е съставена от Епископ Урфила(Вулфила както го наричат германците) въз основа на тракийското писмо на Хермес, а кирилицата от учениците на Константин-Кирил.

"Гръцкия бог" Хермес отначало е тракийски герой: Според Херодот, Хермес е праотецът на тракийската аристокрация. Царете на траките се кълнели в неговото име.

"...тракийските благородници имат специален култ към Хермес, кълнат се в неговото име и дори твърдят, че произхождат от него."  (Херодот - История, Книга втора).

Великият Предел. Това е Бог. Това е Хермес. Началото на двете единства и противоположности –  Херос и Земела, Мъжкото и Женското. Бялото и Червеното.
Примерно в празника Баба Марта, може би един от най-характерните празници за българското етническо землище, се използва всеизвестният символ мартеницата, която представлява две усукани нишки от бял и червен конец. Защо усукани? Защото спиралата е най-устойчивата фигура в познатата ни Вселена. Тя е характерна от най-миниатюрните структури, каквато е веригата на ДНК, та се стигне до най-големите – галактиките. Нашата галактика Млечният път е усукана спирала. Или иначе казано двете спирално усукани енергии – мъжката и женската, са неразделно свързани помежду си и в постоянно зависимост една от друга. На този принцип е подчинено цялото съществуване, което ние хората наричаме Живот!

Тракийската култура на отворения херметизъм и познанието „Върховно единство”
След гибелта на Атлантида палеолитният свят е бил изключително слабо заселен, пред угрозата дори да изчезне. Земите около сладководното Черноморско езеро, обитавани от (прото-) траките, са били най-добрите за развитието на живота в онази епоха. Много обработваеми земи, много питейни води – и като езера, и като реки.

Траките се оформят в четири големи племенни групи. Това са мизи, витини, пеласги, а за четвъртата все още се спори коя е точно. Всички те обаче живеят под общото име Перке и говорят един прото език. Основния бог, който почитат, след хилядолетия става популярен като Бог на князете и е назоваван Хермес. Познанията им за Вселената са изключително богати, а те считат, че всичко, което е на небето, има огледален аналог на земята. Тъй като съзвездията са най-големите конфигурации в Космоса, още (прото-) траките започват да им правят копия под формата на групи от могили. Същевременно по-малките племена си имат и свои звезди закрилници, тъй като си имат и рождени дати. Целият ритуал се запазва до появата на Дунавска България. Когато на владетел се родят няколко сина, те започват да управляват различни части от племената, като всяка носи името на този, който я води. Така се знаят и рождените дати на племената, както и звездите закрилници. Животът на (прото-) траките се определя и от важните Божествени сентенции „Познанието не е за всеки” и „Затворете вратите за непосветените”. Тези основни факти обясняват защо в определени периоди, сякаш безпричинно племената сменят земите си без да воюват. Имат писмености, а предават познанието само на посветени, и то устно. Ритуалите са се извършвали изключително мистично в тайни местности. Висшият жрец е и княз. AKENAS

събота, 10 декември 2016 г.

Време е!

Време е!

Дошло е времето този народ,
обрулен от ветровете на кръстопътя,
който обитава от началото на времето,
блъскан и ритан от свои(без род, без родина,
без морал, без чест, без душа,
без гръбнак, без съвест и без срам,
 дегенерати  и  колаборационисти) и от ЧУЖДИ
повече от шест века, да се изправи
гневен и величав, да заяви
"Стига вече" и да тръгне "На нож".
Да разпарчетоса системата, да отхвърли веригите
и да се вземе в ръце. И да създаде
новите Строители на България.

©Ванко Николов ©_Българионъ° ®˜

понеделник, 5 декември 2016 г.

Стига с тая “толерантност”

Стига с тая “толерантност”

Направо грачите!

Оставяме се да ни убеждават в нейната положителност...  А всъщност:
„Толерантност - това е медицински термин, взет от Трансплантологията. Означава - неспособност на организма, да отличава чуждия орган. Такова състояние се достига, чрез отрови, упражняващи натиск върху имунната система на организма и, привеждащи я в апатия и безразличие, към дразнителя.
Пълната толерантност е смъртта.“

Непрекъснато ме убеждават, че трябва да съм толерантен. Непрекъснато някой с мазна физиономия ми казва, че нарушавам нечии права и че ако не харесвам нещо, било проява на расизъм. Трябва да съм културен и по “европейски” възпитан, да давам непрекъснато шанс и да съм снизходителен, да си мълча и да се усмихвам. Доброволно да се интегрирам и омешвам с неща, за които никой не ме е питал, дали изобщо искам. Трябва да съм смирен, да давам всичко от мен колкото и когато поискат и в никакъв случай не трябва да съм агресивен. Защото трябва да съм толерантен.

1. Когато някой новодошъл комшия ми надува чалга до 4 сутринта, трябва да си трая и да се поклащам в ритъм, защото това е основата на добросъседството и признак на толерантност. Ако след второто предупреждение отида и му разбия муцуната, ще спя в пълна тишина, но вече не е толерантно.

2. Когато цял катун цигани или мигранти-орки се самонастанят в изоставена сграда на твоята улица, трябва да организирам мило тържество заедно със съкварталците и лично да ги прикача със жица към собствения си електромер, защото това е интеграция и съпричастност. Ако заедно със съкварталците ги изринем с шутове, кражбите и мръсотията ще изчезнат от нашата улица, но това е нарушение на човешки права, проява на расизъм и не е толерантнo.

3. Когато гледам новини на турски по Българската национална телевизия, трябва да организирам подписка с предложение, повече предавания да са на турски, а субтитрите да са на български. Защото това е толерантност. Ако кажа, че това е пълна простотия и настоявам да се махне – това вече не е проява на толерантност.

4. Когато таксиджията ми включи помпа на апарата и ми дъни кючеци от колоните на макс, трябва да му кажа, че това ми е любимата певачица. Да отворя прозореца за да чуят всички и да му лепя десетолевки на челото на всеки километър от брояча. Защото това е приятелско и много толерантно. Ако му дръпна шнура на помпата и му спра радиото, ако му кажа че а-гъкне до края на маршрута, а-съм го удушил със шнура – това е просташко и много нетолерантно.

5. Когато разбера,че искат да строят ислямистки център край София, да се зарадвам неимоверно и да предложа като кореняк софиянец, да направят и храма “Александър Невски” на джамия. Ако се противопоставя – това ама хич не е по европейски толерантно.

6. Когато се правят гей-паради, да сложа чорапогащника и сутиена на приятелката ми, да се включа и да дам пример на подрастващите за разбиране и подражание. Ако съм против цялата тая показна педерастия – това е морална закостенелост, селяния и пълна нетолерантност.

7. Когато ходя в Южна България или в Североизточна България и разбера, че ако не знам турски няма да мога и дъвка да си купя, веднага да си взема речник. Това е благодарение на голямата ни толерантност. Ако се заинтересувам, защо там няма нито една построена църква, а е гъмжило от джамии, защо говорят, че българските възрожденци и войводи са престъпници и сменят имена на улици, това ще е национализъм, възродителен процес и нетолерантност.

8. Когато виждам как всяка зелена площ се превръща в поредния панелен блок, да изпадам в див възторг и да се включа в изкореняването на дървета, пъзалки, катерушки и саморасляци. Ако се опитам да се противопоставя, това е градска парвенющина от селски тип.

9. Когато разбера, че плащам луди сметки и пари за некачествени услуги, трябва да мълча. Защото управляващите и те са хора и имат нужда от скъпи коли, яхти и къщи в чужбина. За тяхната задоволеност и добро управление, е редно да си плащам без да питам. Ако някой от тях се е поувлякъл в краденето, да простя и да дам нов мандат, защото това е признак на човещина и толерантност. Ако искам да ги вкарат в затвора, това е неблагодарност. Ако вместо да подминавам, спретна тексаското клане на мургавите наркодилъри пред входа на съседното училище. Ако спра да вярвам на институции и политици. Ако спра да пускам есемеси и да давам пари за мними благотворителности. Ако вместо да си замълча, тегля една цветиста псувня на всеки, който я заслужава. Ако проумея горчивата истина, че когато си добър - всички те мислят за будала, а когато си лош - те гледат в очите. Ако започна да казвам по често “Не ми харесва” от колкото “Не ме засяга”. Ако стана агресивен срещу всичко уродливо, което ме заобикаля. Ако си отстоявам правата и територията и не чакам някой друг да го направи. Ако вместо мълчаливото възпитание и статична любезност вляза в открита война с цялата тази простотия, която ни удави – ще ме обвинят, че съм нетолерантен.

10. Уморих се да съм толерантен...

Ако един трезвомислещ българин каже, че определена група хора са заплаха за България откъм религиозен, културен, етнически или социален аспект,   веднага разни  еврогейци  му лепят  "обидните и заклеймяващи" думи  Ксенофоб, Расист, Националист. Затова днес да си расист е титла за нормален. Чудя се кога и думата Родолюбец ще стане обидна и лоша за мрежите от НПО -та, които  реално  управляват България и Европа!


Самата употреба на чуждиците "патриотизъм" и "национализъм" води до липса на родолюбци.

събота, 3 декември 2016 г.

Българският символ IYI



Българският символ  IYI

 IYI е по българските земи отпреди 3000-8000 години, стар колкото свастиката.

Намираме го изсечен в камък- тракийската пещера-светилище край Ситово, област Пловдив, в пещерата Магура, Белинтаж, Надарския надпис, обредните масички от Сапарева баня, съд от музея в гр. Нова Загора, ранна Бронзова епоха, върху Бакарната книга, намерена в Родопите и изнесена в Македония, където се намира днес. Също и по  шевиците, по обредните хлябове.
През 1987 година Стамен Михайлов посочва в Известия на Народния музей във Варна, книга 23, стр. 92-95., че IYI се среща сред знаците на неолитната винчанска култура, която е сродна с тези на Градешница и Караново.

IYI е арийски знак, както и свастиката. 
(Стефан Византийски твърди, че Ария е едно от по-старите имена на Тракия. Идва от подопечените на бог Арес или Арий, арйаните.) 
IYI  означава Върховна сила, Божествена сила. Няма нищо общо с някакъв бог Тангра-мангра(Възникването на бог Тангра и тангризма може точно да се датира - някъде началото на миналия(20-ти) век.  Геза Фехер го предположи, Бешевлиев го създаде от две чертички), нито със сарматският род Дуло.( Родът Дуло носи имена използвани от сарматите в Боспорското царство. Едно от имената записани в боспорските надписи е Дулес. Подобно име се среща по-късно по "ромейската" керамика около Мадара.)


©Ванко Николов ©_Българионъ° ®˜

петък, 2 декември 2016 г.

Как бяха измислени “волжките българи”. Хронология и технология на измамата

 Как бяха измислени “волжките българи”. Хронология и технология на измамата – първа част
Автор: iliyanv Категория: История   

 
Известията  на неколцина средновековни арабски и европейски пътешественици за народите, населяващи средното течение на Волга и особено на арабина Мохамад Ибн Фадлан, популярно в България със заглавието си „Пътешествие до Волжка България” са  широко известни. Те са  крайъгълен камък на една от теориите  за произхода на българите – тюркската, която е  господствала в Европа почти 200 , а в България повече от 100 години. Почти няма известно име сред историците в Европа през XIX  и XX век, което да не се е повлияло в една или друга степен от пътеписа на Ибн Фадлан , а мълвата очевидно е успяла да премине  и  през дебелите зидове на атонските манастири, поради което   Паисий Хилендарски ще напише: „Тук във войната славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари — и до днес, и били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово.”  Смятания  за патриарх на българската история  и основен глашатай  на тюркската теория Васил Златарски пише в „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) „: „Първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu, Hiung-nu) в китайските летописии и хуни ( — Hunni) у европейските автори...”. Впечатляващо е, че всички историци, които твърдят, че българите са получили името си от името на река Волга не желаят да се съобразят с очевидния факт, че в древността голямата река е била известна на европейските  географи с името Ра, а преди началото на XVI век името на реката е било известно само с  няколкото си тюркски имена – Атил, Итил, Идел и Етилия, но за Волга никой не е чувал или чел. Че тюркската теория е изобретена от руските имперски историци, а личности като Златарски  и неговите последователи  само са я транслирали на български език, говори и факта, че веднага след като започва разкопки в Плиска през 1899 г., групата на Успенски, в която е включен и лекаря анатом д-р Богдан Еллих, започва трескаво да търси и анализира човешки  черепи в некрополите и първо ги сравнява с чувашки, казански и пруралско-монголски черепи. По-късно в изследването ще покажа с данни как очакването им за сходство се срутило с гръм и трясък. Истинско земетресение в хипотезите им предизвикало откритието в Плиска, че българите освен гръцки език са използвали и кирилица стотици години преди разпространената мълва за нейното създаване от митологичните братя Кирил и Методий. При разкопките на Голямата базилика вместо черти, резки и тюркски руни те откриват в строителните знаци върху каменни блокове множество латински букви и знаци на кирилица. Строителните знаци и надписи  като  ЖУЛ , ДЕЛАНЬ БАНЬ и други, в които е налична и графемата „Щ”, изключват всякаква вероятност те да са съставени от гръцки букви.   Както е известно, екипът на Успенски датира Голямата базилика във времето на  Муртаг, т.е. началото на IX век. Само че базиликите не се строят от граматици, а от майстори строители. Откритието  на Успенски означава, че за да се ползват строителни надписи на кирилица в ежедневната работа, тя е била част от  културата на местното население вероятно стотици години преди това.
Въпреки доказаната  несъстоятелност на теорията за тюркския произход на българите , тезата за кръвно родство между дунавските българи и волжките булгари продължава да се радва на голям  брой привърженици. „Булгаризъм” е  сравнително ново обществено движение, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространен и в съседна Чувашия, което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, които са  потомци на фадлановите волжки булгари са и роднини на съвременните българи. Основни  апологети на това движение са  Татяна Ярулина  и    Фархад  Нурутдинов, които обосновават тезата си с манипулирано фонетично сходство и  чрез  един  съмнителен руски превод на препис на преписа на тюркския исторически епос „Джагфар тарих”, имащ всички белези на оригинален труд, написан през втората  половина на XX век. Особено любопитен момент е, че татарските и чувашки поддръжници на тезата водят помежду си остри дискусии, като всяка страна отрича правота на другата да се нарича  наследник на древните булгари. Парадоксално е, че на езика на спорещите т.н. Волжка България звучи по начин, твърде далечен и различен за нашето ухо – на чувашки  е Атӑлçи́ Пӑлха́р  - фонетично „Атълшчи Пълхар”, а на татарски   -     IdelBolğar, фонетично - „Идел Болфар”, т.е. „булгар” е руския фонетичен  вариант на оригиналното тюркско наименование.  Очевидно прелюбопитното обстоятелство, че звученето „булгар” е постигнато през услужливото посредничество на руския език, а както ще видим по-нататък – то се дължи на несъвършенството на куфическата арабска писменост, на която са написани арабските извори от X и XI век, не впечатляват с нищо изследователите. Претендентите за наши роднини също забравят удобно, че в латинските и гръцки извори, каменни надписи и метални печати от  V  до края на ХII век българите са наричани „вулгари”.
Пътеписът на Ибн Фадлан е станал популярен в Европа и Близкия Изток чрез включване  на отделни  негови фрагменти в съчинението на  персийския географ и енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение, пленен от мюсюлманите като дете, Якут е живял, пътешествал и работил  главно в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо,Сирия. Близостта до Византия е  причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още през ХIV век.
 През 1923 година в библиотека на гробницата на имама Али ибн Риза  в град Машхад, Иран е открит почти цялостен препис на фадлановия пътепис, т.н. Машхадски препис, за който се е мислило дотогава, че е загубен безвъзвратно за науката. Откривател  е  емигриралият от Русия лингвист  и специалист по Изтока Ахмедзаки Валиди Тоган. Башкирец по произход, роден в малко градче от Уфимска губерния – т.е. само на 200 км от Волжка България , един от лидерите на башкирското национално освободително движение 1917-1920 г. и  краен пантюркист. 
 През 1935 година правителството на Иран подарява на Академията на науките на СССР фотокопие на Машхадския препис. Фотокопието е много качествено и показва всички граматически особености на преписа. Черно бялата фотография не е успяла да предаде само спецификата на заглавието, което единствено е изписано с червен киновар от преписвача, спазвайки най-вероятно оригинала на Ибн Фадлан:
„Книга от Ахмад ибн Фадлан ибн Абас ибн Рашид  ибн Хамад,  клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите. Това е книга на Ахмад ибн Фадлан ибн  Абас  ибн Рашид ибн Хамад клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите, в която ни съобщава за това, което сам е видял в страната на тюрките, хазарите, русите, сакалибите, башкирите и други, независимо от различията на вярата им, историята на техните царе и положението на делата им”
През 1939 г. книгата е издадена  в превод на Андрей  Ковалевски и редакция  на  издателя акад. Игнатий Крачковски в обем 200 страници, от които само 34 съдържат текста на Фадлан. Останалите 166 са предговор, коментари, обзор на ползваните извори и много подробни руски и арабски указатели. Краят на записките на Фадлан липсва, на практика последната оригинална глава обхваща описанието на русите. Последната част на книгата – „При хазарите” не е оригинален текст от преписа, а е запазен фрагмент  от „Речника” на Якут ар Руми.  През същата предвоенна година А.В.Тоган издава книгата  в Германия. За кратко време  пътеписа се превръща в един от най-популярните текстове в света. Доказателство за което е и създаването на холивудската филмова продукция  „Тринадесетият войн”. Любопитен детайл е, че през 1999 година по идея на режисьора Майкъл Крайтън в Холивуд излиза друг филм със същото заглавие, а в образа на Ибн Фадлан се е превъплатил актьора Антонио Бандерас.
Един от най-впечатляващите факти, които се съдържат в книгата, е че от първия до последния ред Фадлан  нарича управителя на страната „малик ас сакалиб” – цар на сакалибите, а там където използва „цар на булгарите” става дума за жителите булгари, които обитават седалище на царя на сакалибите. Т.е. Алмъс едновременно  е цар на страната на сакалибите, в която управляват още четирима негови колеги, наречени също „царе” и едновременно е повелител/емир на седалището си, наречено Булгар. В заглавието, което както вече споменах е написано от самия автор и което може да се приеме за есенция на съдържанието – името на булгарите също липсва. Този факт е бил толкова поразителен за преводача А.П.Ковалевски и редактора акад. Крачковски, че те вместо оригиналното заглавие измислили нещо съвсем неутрално - „Пътешествие на Ибн Фадлан до Волга”. Съветските и руски учени пазят гробно мълчание по този особено важен въпрос повече от 70 години. Същото се отнася и за българските им колеги. Самият акад. Крачковски в предговора с половин уста отделя едно изречение за наименованието „сакалиби”, обяснявайки, че  за Фадлан това е обобщаващо наименоваие на северни народи. Което е невярно, защото и русите и народа вису са северни народи, но са споменати с конкретните си имена. Важно е да се отбележи, че навсякъде в превода името „сакалиби” е заменено със „славяни”. Можем да обобщим политиката на преводач и редактор  с едно известно правило на действие, характерно за болшевишка Русия: има сакалиб – има проблем, няма сакалиб – няма проблем. Ковалевски си е позволил още една манипулация – изписва името на народа „болгар”. Традиционно от времето на Татишчев  руската историография използва името „болгар” за означаване на дунавските българи, а „булгар” за волжките тюрки. Този дребен проблем е изправен във второто издание на книгата от 1956 година, а превода отново е на А. Ковалевски. След първото издание в СССР се провеждат множество публични обсъждания, на които се появяват критични бележки от страна на арабисти и специалисти по Изтока за точността на превода. Във второто издание вече е въведено ново изписване „булгар”, основателно е добавена тюркската управленска титла на царя на сакалибите „йълтъвар”, коригирани са някои лични имена, както и наименования, отнасящи се за племето „сувар”. На читателите, които си служат с руски език препоръчвам прочита на второто издание, а коментарите и бележките – от първото, което е обаче библиографска рядкост. Във второто издание „сакалибите” отново са си останали популярните „славяни”.
А.В.Тоган също издава книгата си с неутрално заглавие: ” lbn Fadlan’s Reisebericht ”, Leipzig. 1939. В. 24. N 3. „Доклад за пътуването на Ибн Фадлан”. Той е избрал обаче ангажиращо подзаглавие, което е далеч от оригинала : Amad b. Falān b. al-Abbās b. Rāšid b. ammād) war der arabische. Autor des Reiseberichts über eine Gesandtschaft des Kalifen al-Muqtadir, die am 21. Juni 921 von Bagdad zum Hof der Wolgabulgaren aufbrach und dort am 11. Mai 922 ankam , Ахмад ибн Фадлан, автор на пътепис за едно посолство на халиф Ал Mуктадир, което тръгна на 21 юни, 921 от Багдад до столицата на волжките българи и  пристигна там на 11 май, 922 . Формално основание за манипулацията Тоган намира във факта, че списъка на фадлановите народи  в заглавието завършва с „и други”. По същество обаче в основата на безскрупулните му фалшификации стоят чисто политически мотиви. Тук допълнителната  уловка е, че на немски език дунавски и волжки българи се изписва по еднакъв начин.Тоган упорито защитава тезата, че волжките българи и дунавските са части от един народ. Най-общо казано, за него всички народи в Европа до Волга се делят на две огромни групи – тюрки и германци. През 1935 г. защитава докторска дисертация във Виенския университет по темата „Пътешествието на Ибн Фадлан до северните българи, тюрки и хазари”. През 1935-1938 преподава в Бонския и Гьотингенския университет. През 1939 година обаче Германия се оказва некомфортно място за пантюркисти и тогава благоразумно се премества да живее в Турция, където е арестуван и лежи за кратко в затвора за участие в нелегална тюркска организация.Почетен доктор е на университета на Манчестър от 1967 година. И така, след Малка България, Тъмна България и Голяма България, след дунавски българи, волжки българи и сребърни българи, пантюркиста Тоган въвежда в научен оборот още един вид българи – северните. За западноевропейските историци от първата половина на ХХ век  откривателя на Фадлановия пътепис - Тоган се превръща в говорител на истината от най-висш порядък.
За разлика от неутралните подходи  към заглавията в руските и немското издания, българското определно води класацията  по манипулативност  - „Пътешествие до Волжка България”, превод от арабски  Г. Наумов, ИК "Аргес", София, 1992. ”  Ще дам  пример с кратък цитат от началото: „Тази книга е написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид, бну Хаммад, последовател на Мохамед бну Сюлейман и пратеник на Ал-Муктадир при царя на славяните. В нея той ни съобщава какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела.” Освен че липсват сериозни пояснителни бележки в изданието, още с първите редове чрез грешно поставяне на скоби.  читателя влиза в заблудждението,  че руснаците  са славяни, а в други бележки се твърди, че под славяни следва да се разбира българи. Манипулацията „сакалиби – славяни” въвежда в заблуда не само обикновения читател. Дори известния български историк проф. Йордан Иванов, който е познавал пътеписа на Фадлан от запазените фрагменти на Якут ар-Руми, през 1931 година възторжено ще напише абсурдното твърдение, че още през Х век дори на арабските пътешестевници е било ясно , че волжките българи са славяни. Това показва, че манипулацията „сакалиби – славяни” не е била изобретена от А.Ковалевски и Крачковски,  а те просто безкритично  са се  отнесли към заблудата,останала меродавна в Европа н продължение на векове.
Преписът на Ибн Фадлан е написан на куфическа арабска писменост. В  бележките си към първото издание А.Ковалевски отделя специално внимание и обяснява подробно проблемите при транскрипцията на неарабски наименования , които произхождат от  малко известни и непознати на арабския свят народи, каквито са тюрките,  и предаването им с арабската писменост. Така от бележките му научаваме, че проблеми  могат да възникнат с кратките гласни – краткото „А” може да се произнася като кратко „Е”, краткото „У” като”О” – така например е възникнал проблема при изписването на ”Булгар” или „Болгар”. При съгласните възможностите за грешки и манипулации също не са за пренебрегване: „Б” може да означава „П”, „Г” често се предава като „К”, объркване може да се получи при двойката съгласни „ДЖ” и „Ч” и други. От това също следва , че „Булгар” може да се прочете и като „Пълхар” и като”Болфар”, каквото е съвременното звучене на чувашки или татарски език. Ситуацията се усложнява още повече, когато пътешественикът е персиец, а в случая с пътеписа на Ибн Фадлан – и когато преписвачът не е знаел арабски и е преписвал механично, изпускайки на определени места точки под и над графемите, проблеми които А.Ковалевски изчиства едва с второто руско издание от 1956 година. За илюстрация на казаното ще дам пример с един и същ израз, взет от различни издания на книгата:
Руско издание от 1939 г.: „ Когато пристигна писмото от Ал-Хасан, синът на Балтавар, царя на славяните ...”

Руско издание от 1956 г. : “Когато пристигна писмото от Алмуш, син на йълтъвар Шилки, царя на славяните...”

Българско издание от 1992 г: "Когато пристигна писмото от Алмуш на Хазар, син на Балтацар - цар на славяните ...”
Американско издание 1979 г. на университета в Индиана, превод от арабски: „When the letter of Almish ibn Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah  reached ...”  ( Translation from the original Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation, Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979)

 Забелязва се пълното смислово сходство между руския превод от 1956 и американския от 1979 г., в текста вече присъства  тюркската благородническа титла „йълтъвар” – важно доказателство за тюркския произход на волжките туземци.  Американския превод твърдо се придържа към Машхадския препис и „сакалиби”  не са манипулирани в „славяни”.  Американското издание е особено важно за нас и с наименованието на т.н. „булгари” – Bulghars. Както се вижда, на английски изписването и фонетичното звучене на  волжките булгари е съвсем различно от дунавските българи, а звученето е почти идентично с татарското „Болфар”. Именно „булфар”, а не „булгар”  е наименованието на ценните животински кожи в Средна Азия на местните тюркски езици. Горните констатации получават потвърждение и от друг арабски пътешественик - Абу Хамид Ал Гарнати Испанеца, който посещава Булгар през 1136 година и се е докоснал лично до езиковите неволи на арабите с тюркските наименования и имена, който пише: "... А учените при тях се наричат БАЛАР, затова са нарекли тази страна БАЛАР, което означава "учен човек", и това са го арабизирали и са започнали да я наричат Булгар."

Фалшификатът „Джагфар Тарихи” е създаден през втората половина на ХХ век – първа част

Фалшификатът „Джагфар Тарихи” е създаден през втората половина на ХХ век – първа част
Автор: iliyanv Категория: История   

  „Булгаризмът” е  сравнително ново обществено движение в Руската федерация, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространено  в съседна Чувашия, а отскоро и в Башкортостан (Башкирия), което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, чуваши и башкири  са  потомци на Ибн Фадлановите волжки булгари и са кръвни роднини на съвременните европейски българи. В тази теза има една истина и една неистина: истината е, че Ибн Фадлановите волжки туземци-тюрки са прадеди на днешните чуваши и волжски татари. Неистината е, че тези хора нямат нищо общо с европейските българи, което се доказва категорично с археологичски, лингвистични  и генетични аргументи. Изминаха повече от 15 години, откакто  систематично и агресивно  невярната теза се насажда и в българското публично пространство. Сериозна подкрепа на рекламните лица на „булгаризма” в множество телевизонни предавания по национални телевизии им оказват доживотния директор на НИМ Божидар Димитров, някои популярни исторически и „патриотични” рубрики на  БТВ, ТВ „СКАТ”,  и др. Излъчват се много интервюта и предавания на живо с участието на водещата личност в тази афера Фархат Нурутдинов  и негова колежка с много подходящото за целта име доц. Татяна Ярулина – ал Булгари. За всичките тези години нито един историк, журналист или дори зрител няма да попита „академика” или „доцентката” защо в чувашкия и татарския език няма дума „булгар”, а вместо нея оригиналните думи са „пълхар” и „болфар” , а „булгар” е руската транскрипция и фонетичен еквивалент на оригиналното наименование.
 В blog.bg се открояват ярко поне двама човека, които са основни дистрибутори на теорията: фронтмена, небеизвестния сеновски пантюркист Валентин Иванов – Аtil/ http://atil.blog.bg/ и бек-вокалиста и също така популярен   поп-фолк  историк Кирил Милчев, известен с поне три профила тук – letopisec/http://letopisec.blog.bg/, arhivar/ http://arhivar.blog.bg/ и bls/ http://bls.blog.bg/. През 2006 година  наглостта на булгаристите достигна галактически мащаби с отпечатването  на българско издание на „Джагфар Тарихи” под общата редакция на проф. Андрей Пантев, превод от руски проф. Васил Колевски и печат на издателство „КАМА”.
 За проф. Пантев е общоизвестно, че познанията му по късноантична и средновековна история на България (да не говорим за Средна Азия) едва ли надхърлят тези на ученик от средните класове. На личността на проф. Васил Колевски ще отделя малко повече внимание, защото той е сравнително по-неизвестен за читателя. За целта ще използвам услугите на Уикипедия:
Професор Васил Ламбрев Колевски е български литературовед, доктор на филологическите науки. Роден е на 6 март 1925 година в село Яврово, Асеновградско, област Пловдив. Завършил е прогимназия в родното си село, а гимназия през 1945 година в Асеновград. През 1943 година става член на РМС (Работнически младежки съюз). От октомври 1945 до април 1946 работи в околийския комитет на РМС в гр. Девин. През 1946-1948 изкарва военна служба в НШЗО (Народна школа за запасни офицери) в град София. През 1948-1951 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалности руска и българска филология. През периода 1952-1955 г. е аспирант по руска литература в Московския държавен университет  „Михаил Ломоносов“. Там защитава дисертация за Маяковски.
От 1955 до 1964 г. работи като сътрудник на ЦК на БКП по въпросите на художествената литература. В периода 1964-1968 г. е ректор на ВИТИЗ и преподавател по съветска литература в същия институт. След 1964 г. е старши научен сътрудник в Института за литература при БАН, където през 1972 г. е избран за професор. През 1968 г. защитава в Института за световна литература в Москва докторска дисертация с книгата си „Патосът на октомври, Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки печат през 1917-1943“ — С., изд. на БАН, 1967. През 1975 г. е назначен за директор на Института по руски език и литература при БАН до 1977 година, когато институтът се закрива.
През 1990 г. се пенсионира като професор от Литературния институт при БАН. Колевски е член на БКП (БСП) от 1949 г. Взема активно участие в литературния и обществения живот. Бил е редактор, а по-късно и главен редактор на списание „Болгарская русистика“; председател на Дружеството на русистите в България и вицепрезидент на МАПРЯЛ (Международна асоциация на преподавателите по руски език и литература); в продължение на 15 години — заместник главен редактор на списание „Пламък“; редактор е на вестник „Мисъл“ от създаването му досега. Професор Колевски е лауреат на Димитровската награда на международната фондация „Георги Димитров“; кавалер на ордена на СССР „Дружба народов“ и на медала „А. С. Пушкин“; носител на наградата на Съюза на българските писатели, на наградата „Вапцаров“, на наградата „Найден Геров“ на Дружеството на русистите в България и др.
Творчество:
На руски език
·         „Поэма Маяковского „Хорошо“, С., изд. БАН, 1958;
·         „В. И. Ленин и художественая литература“, М., „Художественая литература“, 1972;
·         „Социалистический реализм. Теория и творчество“, С., изд. БАН, 1985.
На български език
·         „Патосът на живота, патос на литературата“, С., изд. „Български писател“, 1961;
·         „Литература на свободата“, С., изд. „Български писател“, 1969; второ издание 1983;
·         „Литературната критика за Христо Смирненски“, С., изд. „Български писател“, 1964; второ издание 1978;
·         „РЛФ — Борец за партийна литература“, С., изд. БАН, 1964;
·         „Ленин и художествената литература“, С., изд. „Наука и изкуство“, 1970;
·         „Идеологическа диверсия в литературата и изкуството“; С., изд. „Партиздат“, 1971;
·         „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;
·         „Литература партийна, народна“, С., изд. „Български писател“, 1975;
·         „Един е лозунгът“, С., изд. "Просвета, 1977;
·         „Огнярът-поет“, С., изд. „Народна младеж“, 1979; второ издание 1982; трето издание 1989;
·         „Живот и литература“, С., изд. „Български писател“, 1981;
·         „Слово съветско“, Пл., изд. „Хр. Г.Данов“, 1986;
·         „Нашият Пушкин“, С., изд. „Христо Ботев“, 1989;
·         „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;
·         „Корени на българщината“, С., изд. „Сибия“, 2004;
·         „Явровската „Света Богородица“, С., изд. „Анубис“, 2007;
·         „Само един живот“, Ш., изд. „Славчо Николов и сие“, 2009;
·         „Син на Родопа“, В. Т., изд. „Абагар“, 2010
Тук желая да вместя и един цитат от проф. Колев от статия във в.”Дума”, с който мисля, че картинката около издаването на „Джагфар Тарихи” в България изглежда достатъчно завършена:
 ” ...Когато преведох от руски "Джагфар тарихи", предложих ръкописа на някои издателства. Но след месеци той ми бе върнат с различни "обяснения". Предложих на редакторите на вестниците "Труд" и "24 часа", на алманасите "Понеделник" и "Български страници" откъси от ръкописа, но те така и не бяха отпечатани. Помолих кредитни и некредитни милионери да спонсорират издаването на "Джагфар тарихи", като ги уверявах, че ще спечелят от това. Но никой не се съгласи... Ето защо от сърце поздравявам ръководителя и целия колектив на ИК "КАМА" за бързото и прекрасно издаване на "Джагфар тарихи". Искам да поздравя и редакторите на в. „ДУМА”, които преди това на три пъти публикуваха големи откъси от този забележителен исторически документ. Както се вижда има българи и българи!”
Когато говорим за феномена-фалшификат „Джагфар Тарихи” трябва да бъдем наясно, че за неговото създаване стоят изключително политически мотиви. Обективна основа на явлението е развиващият се през 20-те години на миналия век пантюркизъм в СССР. Малко по-късно сред болшевишката върхушка се появяват сериозни тревоги от тюркския национализъм, докато се стигне до идеята „Джагфар тарихи” като средство за разбиване на единството на пантюркистите. Притеснението от разпространението на  пантюркизма в Средното Поволжие и Приуралието води до контра действие – създаване на наукоподобната теза,  че  етническата основа на татарския народ е булгарския етнос. През август 1944 г. (в разгара на Втората световна война)  е публикувано  Постановление на ЦК на Всерусийската комунистическа партия-болшевики „За състоянието и мерките за подобряване на масово-политическата и идеологическата работа в татарските партийни организации”. Постановлението критикува недостатъчно добрата работа на татарските комунисти, което е довело до сериозни грешки при изясняване историята на татарския народ. През април 1946 г. в Казан се провежда научна сесия за произхода на казанските татари и това дава решителния тласък за превръщането на „Булгаризма” като основна линия за етногенезиса на татарския народ. Тази концепция активно е разработвана почти до 90-те години на миналия век. Крайната цел на концепцията е да се отдалечи населението от тюркските си предци. Особено строго е трябвало да се прикрие връзката на местните тюрки със Златната орда и се подчертае приоритетно сармато-аланския им произход. Фонетичната случайна прилика мужду европейските дунавски българи, подходящо компрометираната им главно от руски учени история и волжките тюрки, самонаричащи се пълхар/болфар е неочаквано добра комбинация за генералния замисъл. Впечатлява усещането, че както руския царски империализъм, така  и съветския болшевизъм изпитват комплекс за малоценност пред военно-административните достижения на Златната орда. Те не могат да преглътнат обективния факт, че това е държавното начало на Московията и че личности като Александър Невски и дори Иван Грозни са носили върху шлемовете си аяти от Корана, обективни исторически факти, които и днес всеки може да види на живо в Оръжейната палата в Москва. Този комплекс за малоценност ще ги принуди да фалшифицират до неузнаваемост един от основните извори за руската история „Повесть временных лет” и да доказват в продължение на 250 години,  че днепърските варяги, т.е. лодкари, докери и търговци на роби имат скандинавски произход, какъвто произход имат и първите руски князе. Трябва да отбележим, че все в рамките на този особено активен за болшевиките период на създаване на „автентични фалшификати”  в Москва през 1946 г. и публикуван и уж най-стария, т.н. Уваров препис на Именника на българските ханове, в който няма нито ханове, нито данни за българи и по-същество е толкова достоверен документ, колкото и ментето „Джагфар тарихи”. През 1945 г. излиза от печат 4-томната „История на България”  от акад. Николай Державин, един крайно неудобен за съветската историческа доктрина научен труд, в който Державин посочна автохтонния произход на българите и настаняването на Аспарух в Мизия по мирен начин, като федерат на Римската империя. Грешката много скоро е поправена, макар и не напълно, книгата и иззета от обръщение, доколкото това е било възможно. Днес във всички леснодостъпни източници в интернет мрежата информацията за тази „История на България” е заличена, макар че книгата все още може да се намери и купи в нашата страна от лица, които са я притежавали тогава. Както се вижда и съветските специални служби не са безгрешни и нищо човешко не им е чуждо, а това ще си проличи в следващите редове, когато ще анализираме техните грешки, допуснати в „Джагфар тарихи”.
И така, след като до тук можем да съберем под едно знаме ЦК на ВКП/болшевики, български червени професори с недостатъчна квалификация по темата, вестник „Дума” и издателска къща с многозначителното име „Кама”, интелигентния читател вече започва да се досеща накъде ще поеме работата с епоса на волжките тюрки.
Но нека да дадем думата на лицето, което притежава  по „наследство” „Джагфар Тарихи”, „акад.” Фархад Нурутдинов -  автор на предговора и племенник на  първия съдържател и преводач на епоса от арабски на руски език Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин:
„ ...И по време на Гражданската война (1918-1921) , ) чрез Къзъл Яр са евакуирани всички опозиционери на болшевиките, а сред тях са изключителни фигури на българското национално движение (Gayaz Iskhaki и др.) Не е невероятно, че точно един от тях може да е оставил за съхранение в Къзъл Яр безценния ръкопис на „Джатфар Тарихи “. Ние не знаем кой пази колекцията , но през 1939 г. вуйчо ми Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916 – 1941 г.) записал  текста на руски език в няколко тетрадки. Майка ми , Рашида Каримовина Нигматулина, сестрата на И.M-K Нигматулин, ми обясни причините за това:Според нейната история , в края на 30-те години е проведено пълното унищожаване на българските книги и ръкописи на националния български – написани на арабица.За да спаси “ Джагфар Тарихи „, поемата на Микаил “ Шан къзъ дастанъ “ ( 865-882 ) и „Барадж дастънъ “ епос (16 – ти век) , И.M-K Нигматулин преобразува текстовете на ръкописите на руски . И то съвсем навреме. Някой докладва за него, и той е извикан в отделението на НКВД (Народния комисариат на вътрешните работи). Тогава, за укриване на ръкописи на “ старата азбука“ се давала присъда от най-малко десет години в концентрационните лагери на Сталин. Но чичото е бил освободен. Това показва, че “ Djagfar Tarihi” е  открита и унищожена от служителите по сигурността . Текстовете написани на руската азбука, не са били обект на унищожаване, така че служителите на НКВД , които работят „стриктно по инструкция „, не се конфискували текстовете на чичо от същата колекция на руски език. И слава Богу за това, както се казва През 1941 г.в надвечерието на Великата отечествена война ( Втората световна война ) ,. И.M-K Нигматулин е мобилизиран, за да служи в Балтийския регион, в граничния град Лида  и изчезва скоро след началото на войната.Моята незабравима баба Латифа , която никога не е вярвала, в новината за смъртта на сина си, внимателно запазила всичките му книги и тетрадки . През 1966 г. , когато се готвех да вляза в университета, за първи път тя отвори малък килер и ми даде всичко, което е останало от книгите на чичо . В 14 или 15 тетрадки , пълни с дребен почерк , бяха текстовете на горепосочените български книги, записани на руски език. „ 
Есенцията на тази красива легенда е следната: през 1939 г. (през 1939 г. излиза от печат първото издание на „Пътуване по Волга” от Ибн Фадлан, но киигата е готова за издаване още в началото на 1938 г. !) по неизвестен, но чудодеен начин в ръцете на полуграмотния 23-годишен Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин попадат стари булгарски книги, написани на арабски език. С помощта на Аллах Нигматулин получава свише способност да разбира арабски език и бързо – бързо успява да направи превод на руски език. В този съдбоносен момент чекистите от НКВД също по чудодеен начин попадат в дирите му, конфискуват оригиналите на арабски, не проявяват някакъв здравословен интерес към руските преводи, които остават в Нигматулин и историята завършва със съветски хепи енд – няма конфискация на руските преводи, няма арестувани, няма и разстреляни (за сравнение - по анонимен донос от 1938 г. преводачът на „Пътуване до Волжка България”   Андрей Петрович Ковалевски е осъден по чл. 58 от Наказателния кодекс на РСФСР за контрареволюционна дейност и прекарва в изправителен трудов лагер 5 години – от 1939 до 1944 г., за назидание в първото издание името му не фигурира в книгата, която е официален научен труд на Академията на науките на СССР ). През 1941 г. Нигматулин служи в армията някъде в Прибалтика в пограничното градче Лида  и скоро след началото на войната изчезва удобно при неизяснени обстоятелства. Но най-интересното предстои: в началото на 80-те години Нурутдинов се оптива да пробута „епоса” на Академията на науките на СССР или поне да поиска финансова помощ за издаването му. След като получил категоричен отказ, той решил да направи конспект на съдържанието и да го публикува за своя сметка. За целта се усамотил на вилата си и започнал да реализира своя план. Но провидението имало други планове: един ден  неизвестни злосторници проникнали във вилата и задигнали оригиналните записки на неговия вуйчо, милостиво оставяки му част от неговия собствен конспект. Така на финала на тази съшита с бели конци легенда се оказва, че единствените налични документи са тези, съставени от самия Нурутдинов. Това е  много удобна теза, в случай че някой прояви любопитство да види все пак от хорски срам труда на Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин.
„Джагфар Тарихи” е  епос на тюркския народ булфар/пълхар. В Русия не му обръщат никакво внимание държавните научни институции, средствата за масова информация и рускоговорящото население. Причината е твърде прозаична: научната и познавателна стойност на „Джагфар Тарих” е абсолютна нула. Епосът включва исторически събития с 33000 годишна давност и завършва с част от българската средновековна история до цар Шамгун, т.е., с извинение, цар Симеон Велики. Авторите на фантастичната история са използвали един традиционен за фалшификаторите подход: сред свободното съчинителство на историите са подхвърляли небрежно топоними, хидроними и имена на личности, чувствителни за българското ухо. Така някъде накрая на света в централна Азия, хиляди години преди библейския потоп в повествованието се появява реката Кубрат, също и реката Дуло, използват се нищо не значещи словосъчетания без превод от сорта на: „дастанът за Тагмър”, „алп-биката Яребица”, “стената на дивовете”, „алп-бика Мишка”, „пълководеца Куберчек”, „начело с бия Аспарчук”, Вторият град се нарича Тамя-Маджи [съвр. Новоросийск] – (нерде Тамя-Маджи, нерде Новоросийск !? – бел.автора), „Този град [Кагърай] бил основан в земята на абасите, който му дал едно от имената на алпа Кубар”, „местните планини Балкантау”, „сардарът на българите Юрган”, „и големия син на Азак - Аспарух.”, „Иджиковия потомък Тиган”, „...била от юрганския род на хонското племе хот или хотраг.”  и много други подобни.
Няколко думи и за основната фонетична манипулация – побулгаряването на тюрския народ „болфар/пълхар”. Читателите знаят, че някои народи имат специфични особености на фонетиката си (българският не е сред тях). Гърците нямат звук „Б” и  го заместват с „В” , „П” или дори „МП”. Например думата „бира” те изписват и произнасят „мпира”. Рускоговорящите наричат Хитлер „Гитлер”, Херман – „Герман”; Тракия е „Фракия”, Теофан – „Феофан”, а Теодор – „Феодор”. Читателят трябва да запомни добре, че в този смисъл булфар/пълхар на руски се произнася „Булгар”.
Преди да премина по същество към грешките на фалшификаторите на „Джагфар тарихи” – а това ще стане във втората част на това изследване, ще си позвола да препоръчам на читателя прочит на статията ми в три части „ Как бяха измислени  “волжките българи”. Хронология и технология на измамата”  -    http://iliyanv.blog.bg/history/2016/02/01/kak-biaha-izmisleni-voljkite-bylgari-hronologiia-i-tehnologi.1426594
Това ще помогне за по-доброто възприемане на материала във втората част.

Следва продължение