Името Зиези в светлината на един
епиграфски паметник
Александър Мошев
Александър Мошев
Едно от
най-загадъчните и предизвикващи интерес имена от ранната българска история е
името Зиези. Това име е познато само от един писмен паметник – т. нар. Анонимен
римски хронограф. Мнозина автори са се опитвали да обяснят кой е Зиези и
съответно какъв е произходът на името му. За съжаление текстът в Хронографа е
твърде кратък и не дава никакви допълнителни сведения относно личността на
Зиези. Става дума за едно-единствено, но изключително важно за нашата
най-древна история изречение: Ziezi ex quo Vulgares, т. е. “Зиези, от който
[са] българите.”1 В настоящата
статия няма да разглеждам въпроса за автентичността на изречението, съдържащо
името Зиези и етнонима “българи”, защото според мен този въпрос убедително е
решен в полза на тезата за достоверността на това писмено сведение.2
Ще отбележа някои от
хипотезите, които различни изследователи са формулирали с цел изясняване
произхода и значението на името Зиези. Длъжен съм да направя уточнението, че
прегледът на досегашните тълкувания не претендира за изчерпателност.
Сред първите
български историци, които анализират сведението на Хронографа, е Ганчо Ценов.3 Той споменава само, че “…българите
били произлезли от тракиеца Циеци…”4,
без обаче да изследва подробно произхода и значението на името. Десетилетия
по-късно Петър Добрев свързва името с “епитета ЗИУС – велик” и допълва, че
вероятно “от същия ред” са аварската титла канезауци и името на сарматския княз
Зизай.5 Милош Сидоров привлича
вниманието на изследователите към фонетичната близост на името Зиези с името на
шумерския Ной – Ксисутрус/Зиудзуду.6
Авторът предполага,
че “…ЗИЕЗИ/ЗИУДЗУ етимологично погледнато се разлага на ЧОВЕК-НАРОД. Или:
Човек, от който произлиза народът.”7 Според
Йордан Табов Зиези е неправилен прочит на Мезий, т. е. “Мизиецът”.8 Светлозар Попов обръща внимание
върху веригата от възможни релации: Зиези – Зиусудра (Ной) – Зевс – звезда –
алп-Звезда (Боян Имен) и върху приликата на името Зиези с името на шумерския
владетел Думузи (Зимузун).9 В
едно подробно и аргументирано изследване Димитър Ил. Димитров идентифицира
Зиези от Хронографа с шумерския цар (луггал) Заггизи (2750–2726?).10 Константин Каменов достига до
извода, че Зиези означава ‘високоиздигнат’ в смисъл на ‘духовноиздигнат’.11 Петър Голийски приема и доразвива
тезите на Милош Сидоров и Димитър Ил. Димитров, като отъждествява Зиези и с
древноиндийския митологичен персонаж Ману.12 Тюркологът Иван Добрев допуска, че името Зиези съдържа
тюркската лексема *дзи/зи, със значение ‘кон’.13 Киряк Цонев и Мирослава Цонева превеждат името като “притежаваш
светлина, излъчващ сияние”.14
Борислав Борисов твърди, че името означава “Висшият повелител”, т. е. “Бог” или
по-вероятно “императорът”.15
Димитър Хайдутов формулира тезата, че Зиези означава “Зевсов”, “Син на
Най-силния” или “…както днес бихме се изразили – “Син на Всемогъщия”.16
Вероятно почти всички
горепосочени мнения съдържат някаква част от истината за произхода и значението
на името Зиези. Очевидно е, че въпросите за произхода и значението на името са
тясно свързани и ако успеем достоверно да определим езиковата среда, от която
то произхожда, ще можем да решим и загадката за неговото значение. За мен в
случая най-голям интерес представляват хипотезите, които свързват името с Мизия
и траките, както и с името на Зевс. Основание за този интерес ми дава една
епиграфска находка от с. Чомаковци, Врачанско.
Става дума за
латински надгробен надпис, днес съхраняван в музея във Враца. Надписът е
издълбан върху частично счупена плоча от бял варовик и гласи:
D(is) M(anibus)
/----et Zieisi coniu[gi----] /----
enis vix(it) a[nn(is)
----] /---- sibi et fil[io vel iae]
/titu(lum) ob
me[mori]/am [posuit?]17
Мирена Славова
коментира името Zieisi така: “Името Zieisi може да се раздели на Zi-eisi, тъй
като първата съставка ΖΙ- е добре засвидетелствана. За
съжаление втората – ΕΙΣΙΣ, не е
регистрирана в друго тракийско име. За сметка на това разполагаме с няколко
имена, започващи с Εισα-, но дали това е
един и същ семантичен елемент с
-εισις?”18 Следователно, можем с голяма доза сигурност да приемем, че
името Zieisi (вероятно надписът датира от I–II в.) е с тракийски произход. Ако
това е вярно, можем ли да потърсим сред съхранения тракийски езиков фонд
някакви аналози и да обясним значението на името?
Както отбелязва
Мирена Славова, съставката Zi- е добре позната от множество тракийски имена.
Още Вилхелм Томашек пише за наличието сред траките на имена като Ziparus,
Zinama, Zibelmis,
Ζίαιλις,
Ζιαήλας и др.19 Димитър Дечев систематизира
значително по-широка база данни за тракийската ономастика и изброява няколко
различни ва-рианта на съставката Zi-, между които Ζη-,
Ζει-, Zie-, Ζια-, Zio-,
Zy-.20 Тези форми Дечев
разглежда като производни на Δι-,
Δει-, Δια-,
Διε-, Διο-, Diu-.21 Особено интересни са
Ζειζας,
Ζειζσις,
Ζεισις,
Ζεισσις,
Ζισεισος
(мъжки имена), Ζισις (женско име)
и Zizo (мъжко име), които се проближават плътно до звученето на името Зиези.22
Какво е значението на
съставката Zi-? Едно от най-логичните обяснения дава Иван Дуриданов, който пише
по повод тракийското мъжко лично име Zipaibes следното: “Името е сложно, със
значение ‘дете, син на бога’: Zi- = zi-, съкратено вм. zio-, zia- или под., със
z вм. d (t) поради изравняване на формата за именителен падеж, срв. гр. Zeus
от *diēus,
обаче род. п. Diós; -paibēs ‘рожба, син’…”.23 Дуриданов е категоричен, че zi-,
означава ‘бог’.24 Ариел Голан
обръща внимание вър-ху обстоятелството, че индоевропейският бог на небето се проявява
ка-то източник на светлината, като творец на деня.25 В индоевропейските езици, подчертава авторът, думите,
изразяващи понятията ‘бог’, ‘небе’, ‘светлина’ и ‘ден’, са етимологически
родствени. Санскритските devas, deva, латинското deus, гръцкото theós
и литовското diēvas, означаващи ‘бог’, са родствени с латинското dies,
‘ден’ и санскритското dyaus, dyah, ‘небе’.26 Оттук произлизат и имената на редица индоевропейски богове като
ведическия Dyaus, древноелинския Zeus или Dews, хетския Siu, лидийския Ziva,
германския Zio, Ziu, Tiu, англосаксонския Tiw, келтския Duv и др.27 В древноелинските диалекти се
срещат падежни форми на името Зевс като Ζί,
Ζεί и др. подобни.28 За някои от тези диалекти убедително се твърди, че са повлияни
от предгръцкия (трако-пеласгийски) езиков и митологично-религиозен пласт.29
Всички тези примери
сочат, че е напълно възможно Zi- (Ζι-) по принцип да означава
‘бог’, ‘небесен бог’ и в частност да е вариант на името Зевс. В такъв случай, предполагам,
че втората съставка -eisis изразява родова принадлежност или произход, както
допуска и Димитър Хайдутов. Така цялостният превод на името Zieisi би бил
‘божествен/божествена’, ‘небесен/небесна’ или ‘Зевсов/Зевсова’. Подобно
значение е подходящо както за тракийското лично име Zieisi, така и за името на
легендарния български родоначалник Ziezi, който е син на Сем и внук на Ной
според Анонимния римски хронограф. Как обаче да си обясним почти пълното
фонетично и семантично сходство между едно тракийско лично име и името на
българския родоначалник?
Според мен отговорът
трябва да търсим в посока на цялостното преразглеждане на досега господстващите
тези за произхода на българите. Проблемът не се изчерпва с откриването на
единични езикови и ономастични съвпадения. Постепенно се натрупа база данни в
езикознанието, археологията и изворознанието, които подкрепят идеята за
автохтонния (балканско-причерноморски) произход на древните българи.30 Особено ярко това се проявява в
ономастичните изследвания, които показват удивителното сходство на цяла
поредица древно-български и трако-илирийски имена.31 Ще припомня и успоредицата между името Зиези и името на
сарматския цар Зизай (Зизаис).32
Тя е напълно обяснима в контекста на дълготрайното етническо, религиозно и културно
взаимодействие между траки, скити и сармато-алани на територията на Боспорското
царство и целия регион на Северното Причерноморие.33 По-късно именно този регион хронистите ще определят като ядрото
на Стара Велика България, която вероятно наследява ди-настичните и
управленските традиции на боспорските владетели.34 Имената от боспорските надписи почти напълно съответстват на
бъл-гарските имена Аспарух, Гостун, Заберган, Паган, Телец, Пресиан, Ерми и др.35 Същевременно в списъците на
боспорските владетели от съ-щия период фигурират добре познати тракийски имена
като Котис и Реметалк.
Всичко казано дотук
ме връща към блестящата хипотеза на Димитър П. Даскалов, който още в 1913 г.
предположи, че българи, траки, скити и сармати са различни имена на едно общо
взето сходно население.36 Идеите
му, както и идеите на изследователи като Ганчо Ценов и Стоян Шангов, бяха
посрещнати с окрита конфронтация или с пренебрежително мълчание. Дали обаче не
е назрял моментът, да препрочетем техните трудове и да преосмислим написаното
от тях в контекста на данните, с които разполагаме днес? Дали няма да се окаже,
че Даскалов, Ценов и Шангов са били до голяма степен на прав път, а
критиците им са прибързали с категоричните си заключения? Времето ще покаже.
Накрая бих си позволил
едно малко, но според мен важно допъл-нение. В един от преписите на Анонимния
римски хронограф срещаме името “хуни” (Hunni) сред потомците на Яфет.37 Фактът, че анонимният хронист е
поставил хуните в една група с европейски (балкански) народи като траките
(Thraci), гърците (Greci), илирите (Illyrici) и македоните (Macedoni), говори
сам по себе си. Това ранно сведение поставя нови въпроси пред изследователите
на хунския, а защо не и на българския, етногенезис.38 Въпроси, които чакат своя отговор.
1 Chronographus anni
CCCLIIII, MGH, AA, IX, Liber generationis, p. 105; ЛИБИ, Т. I. С., 1958, с. 82.
2 Вж. Напр. Ангелов,
Д. Образуване на българската народност. С., 1981, с. 109, бел. 47 и цит. лит.
3 Ценов, Г.
Народността на старите македонци. Сказка, държана на 4 ноемврий 1938 г. в
София. С., 2001, с. 14; вж. и Съшият. Кроватова България и покръстването на
Българите. Пловдив, 1998, с. 240.
4 Ценов, Г.
Народността на старите македонци, с. 14.
5 Добрев, П.
Преоткриването на прабългарския календар. Ключ към тълкуването на най-стария
бъл-гарски летопис. С., 1994, с. 17; вж. и Същият. Българските огнища на
цивилизация. Стопанство, бит и култура на ранните българи. С., 1998, с.
102–108.
6 Сидоров, М.
Блъгарианството. Религията на седемте. С., 1997, с. 75.
7 Пак там, с. 76.
8 Табов, Й. Старите
българи. С., 1998, с. 33.
9 Попов, С. Авитохол
и Ирник. Началото на българската държавност. Варна, 1999, с. 156; Същият.
Българското име в библейски времена. Варна, 2005, с. 248–250.
10 Димитров, Д. Ил.
По пътя на българите. – Авитохол, 2000, 11, с. 9–18.
11 Каменов, К. Небето
помни. Протобългарска история. Варна, 2001, с. 73.
12 Голийски, П.
Зиези, от който са българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и
ми-тология. С., 2003, с. 334–336.
13 Добрев, И.
Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. С., 2005, с. 52.
14 Цонев, К., М.
Цонева. Имената на българските канове проговарят (Историко-езиково проучване).
С., 2007, с. 37.
15 De Bozman
[Борислав Борисов]. Римска военна теза за българското име. Бронзовите плочки от
Боторита I и II – Zaragosa España. С., 2008, с. 114–115.
16 Хайдутов, Д.
Господарят на земята. С., 2008, с. 32. 2
17 Gerov, B.
Inscriptiones latinae in Bulgaria repertae. Serdicae, MCMLXXXIX, p. 78, № 161;
вж. също Славова, М. <Ι> диграфите в тракийските имена. С.,
2007, с. 28; Тодоров, Н. Българският именник в стара и нова Европа. С., 2008,
с. 162, където името фигурира като Ziesis, но очевидно става дума за същото
лично име; Съботинов, А. България при цар Самуил и неговите наследници
(976–1018 г.). Извори и литература (опит за обобщение). С., 2008, с. 133.
18 Славова, М. Цит.
съч., с. 28.
19 Tomaschek, W. Die
alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung. II. 2. Wien, 1980, S. 39–40.
20 Detschew, D. Die
Thrakischen sprachreste. Wien, 1976, S. 185
21 Ibid. Срв. Влахов,
К. Тракийските лични имена. Проучвания. С., 1976, с. 96, където отбелязва
име-ната Zeizeis, Zeizas, Zitas и др.
22 Detschew, D. Op.
cit., S. 178.
23 Дуриданов, И.
Езикът на траките. С., 1976, с. 66.
24 Пак там, с. 85.
25 Голан, А. Миф и
символ. М., 1994, с. 225.
26 Пак там.
27 Пак там.
28 Костова, К.
Митологически образи и демитологизация на образите. –
Paaeobulgarica/Старобългаристика, 1991, 4, с. 94.
29 Вж. например
Янакиева, С. Предгръцка Беотия. Палеобалкански ономастични и митологични
елементи. С., 1994.
30 Вж. например
по-новите изследвания: Табов, Й. Цит съч.; Чилингиров, А. Българската
архитек-турна школа. Изследвания. Т. I. Берлин, 2007; Бонев, Ч. Праславянските
племена. Ч. I (A). С., 2007; Георгиев, П. Траки, готи, славяни. С., 2009;
Вачкова, В., Т. Борисова-Петрова, В. Нинов. В търсене на истинското
Средновековие. С., 2009, с. 35–49.
31 Тодоров, Н. Цит.
съч.; Пенева-Русева, И. За две тракийски имена в административния апарат на
българската държава от края на IX в. – Исторически преглед, 1992, 10, с. 72–75;
Живков, Е. Траките са българи. – Авитохол, 2002, 22–23, с. 33–40; Мошев, А.
Родовото име Дуло – призход и значение (Една хипотеза) –
Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2008, 1, с. 19– 35; Мутафов, В. “Свещеният
език на боговете”. – Анали, 2008, 2–4, с. 75–103.
32 За Зизаис вж.
Бонев, Ч. Цит. съч., с. 145, 147, 152.
33 Масленников, А.
Население Боспорского государства в первых веках н. э. М., 1990. с. 102–103;
Молев, Е. Эллины и варвары. На северной окраине античного мира. М., 2003, с.
295–297; Попова, Р. Тракийският Херос в Северното Черноморие: към проблема за
тракийските богове и нар. тракийски паметници. – В: Олбия. Т. I. По пътя на
миналото. С., 2008, с. 150–157.
34 Станев, К.
Боспорското наследство на прабългарите. Защо Аспарух е носил това име и
произход на знака IYI. – Минало, 2005, 1, с. 25–34.
35 Корпус боспорских
надписей. М.–Л., 1965, с. 860, 869, 890 и т. н.
36 Даскалов, Д. П.
Българите – потомци на царствените скити и сармати. С., 1913; вж. също Костова,
К. Към въпроса за религиозните представи и произхода на прабългарите. –
Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1993, 1, с. 12–20.
37 Chronographus, p.
97.
38 По въпроса за
етногенезиса на хуните вж. по-подробно Maenchen-Helfen, O. The Huns and the
Hsi-ung-nu. – Byzantion. American Series III. T. XVII, 1925, pp. 244–252;
Хоуърт, П. Атила, вождът на хуните. Варна, б. г., с. 9–16; Ценов, Г. Хуните,
които основаха българската държава. Техният произ-ход и тяхното християнство.
С., 2002; http://experience-festival.com/a/Huns__Origins_and_research/id/1486676; http://imninalu.net/Huns.htm; en.wikipedia.org/wiki/Huns
