Тракийска легенда за мартеницата

Тракийска легенда за мартеницата

Мартеницата - символ и на съюза между мъжа и жената, символ на здраве и сила, символ на една нова надежда.Казват, че всяко ново нещо е добре забравено старо. Няма нищо толкова добре забравено от една стара българска легенда. Готови ли сте за една напълно различна приказка за мартеницата?

Много, много отдавна, още преди юдеите да заговорят за идването на Спасител на света,мартеницата е била символ на здраве, сила, дълголетие, ново начало, но и на мъжественост и сме-лост. Звучи странно, че мъжествеността и смелостта в значението на сплетените бели и червени конци по българските земи изчезва съвсем

неотдавна – в началото на XX век. Питали ли сте се защо класическата и най-популярна мартеничка и до ден днешен изобразява вплели съдбите си червен мъж и бяла жена.

Тракийската легенда гласи, че днешните Пижо и Пенда някога са се наричали Марто и Белона, кръстени на тракийския бог Март и неговата любима – богинята Белона.

Легендата

Някога, преди повече от 2 хиля-долетия, на върховете на древния и величав стар Балкан, гръбнака на родината ни, на върховете на Хемус планина властвал могъщият повели-

тел на промяната – бог Март. Той бил повелител на пролетните промени, на разтърсването на земята от пролетни сокове, за да се раздвижи кръвта на младите семена и да избухне новият живот на земята, за да се раззелени и да започне истинската Нова година.

Това е същият бог, към чието име латините в своите текстове добавят едно „с” в името, за да го превърнат в Марс, обитаващ планината Хемус.

Не случайно и древната римска нова година започвала именно на първи март – деня на бог Марс, на новото начало, на пролетта, на „завирането на кръвта” на земята, бог на кръвта и на войнската страст. Точно за това и името на „Червения бог” кичи планетата Марс и първия пролетен месец в езиците на толкова много народи.

Пролетта е и времето, когато се отваря нова страница за семейството, очакващо новата реколта, която да нахрани челядта, но и време за ново начало на военните действия,

замразени през студения зимен сезон. Точно тогава мъжете отивали на война и оставяли своите жени сами с децата си вкъщи.

Легендата говори, че когато мъжете тръгвали на война, на 1 март жените сплитали червени и бели конци, украсени с мъниста, и ги завързвали за китките и глезените на мъжете си. Така те показвали своята почит към боговете на промяната и войната, измолвали от закрилниците на тракийските воини – бог Март и богинята Белона, да им дадат смелост и мъжество, за да пожънат победа, както и сила и здраве, за да се приберат отново вкъщи. Но коя е бялата Богиня и как вплита съдбата си със страхо-

вития и могъщ Бог на войната?

Марто и Белона

Историята за това къде точно е била богинята Белона, преди съдбата да я доведе до могъщата Хемус планина, хорската мълва не е донесла през вековете. Но едно е сигурно –

любовта не е само човешка сладост. Тя е слабост, когато двамата са разделени, но таи могъща сила, когато „той” и „тя” вплетат себе си един в друг по пътя на живота и отвъд него. Белона е името на онази жена, която смилила сърцето на най-дръзкия и безстрашен войн сред боговете на древните траки – бог Март. Свикнали сме да чуваме древногръцки ис-

тории за богове, които имат слабост и изпитват разкъсваща душата им любов към смъртни жени. Не такава била любовта на Март към Белона.

Любовта му била властна, завладяла сърцето му бързо и мигновено като удар на меч още в мига, когато зърнал Белона в полите на своята Хемус планина. Тази любов останала там завинаги и душите им се вплели така, сякаш никога не са били разделени. Това била любов на  равен с равна.

Каква мислите била по нрав невестата на Март? Блага, нежна и копринена? Може би..., но ако добавите към това и „беззащитна”, не чакайте милост от нежната й ръка.

На сватбата на Март и Белона богините поднесли на новата стопанка на Балкана корона, изплетена  от розови рози, за да окичи косите си. Но Белона била на друго мнение.

Надскочила по войнолюбство своя мъж, тя накичила себе си с титлата „Богиня на войната” вместо с венеца от розови рози. Короната от розови рози Белона захвърлила в деня на сватбата си в полите на Стара планина и тази корона от рози още стои под Балкана. Там и до днес цъфтят най-омайните, божествени и дъхави рози, благословени с любовта на Март и Белона, а хората наричат местността „Розова долина”.

Тази любов и до днес е жива в ритуала на мартеничките. Връзката между Март и Белона никога не е прекъсвана, защото мартеницата е синоним на могъщите и непобедими

Бог и Богиня на войната, на победата над трудните времена. Те са символ на надеждата. Мартеничката с вплетените червен мъж и бяла жена завинаги ще останат и символ на мъжеството и смелостта, на жертвоготовността и силата, от които всички ние се нуждаем след дългата зима. Мартеницата е сред онези символи – мъниста от огърлицата на родовата памет на българина, предавани от поколение на поколение, които ни

помагат да запазим себе си. Тя заслужава да носи със себе си всички свои значения, втъкани в бялото и червеното на нишките си.

Импресия за болката

Импресия за болката

Любовта е капчицата, в която потъваме
и се оставяме да се удавим.
Когато изтрезнеем, или ни затворят вратата
(изритат ни), тогава болката те разпарчетосва
на триста парчета и не можеш да се събереш
никога повече, дори и да успееш, остават белезите.
Толкова боли, че усещаш как сърцето ти
спира да бие, как вече те няма...

_{© Ванко Николов ©_Българионъ}° ^®˜☼

_{Из цикъла "Капчици поезия"}

Готи и Гети - една книга за историята ни, която не сме учили и няма да учим!

Готи и Гети - една книга за историята ни, която не сме учили и няма да учим!

интервю на д-р Асен Чилингиров по повод книгата му Готи и Гети
източник: 7rilskiezera.com

* — Г-н Чилингиров, какъв е поводът да публикувате сборника “Готи и гети”?
* — Поводът е излизането преди две години на друг сборник със заглавието “Готи”. Твърденията, съдържащи се там, не отговарят на сведенията, които идват от историческите извори и които получаваме при изследванията на паметниците на духовната и материалната култура, нито на истината. Тези сведения не са никак малко и не може да бъдат пренебрегнати. Те са резултат на неимоверно голямото развитие на помощните науки през последните десетилетия, например, биологията, химията, библиотекарството. Дадоха ми възможност да подложа на нова преценка това, което от много столетия се твърди по отношение на всичко, засягащо произхода и същността на българския народ.

* — Кои са готите, откъде са дошли, къде са отишли, имат ли нещо общо с гетите? От тях ли произхождат германците?

* — “Готският въпрос” е непосредствено свързан с някои най-съществени проблеми на старата и средновековната история на нашия народ. Като тези за неговия произход, език и писменост, за неговите обичаи и религиозни вярвания. Свързан е с неговите култура и изкуство, с неговия принос в съкровищницата на световната култура. И особено за неговото място сред европейската цивилизация, което съвсем не се намира по нейната периферия като нежелан придатък към “обединена Европа”. Опитите да се открие старогерманско присъствие по нашите земи, свързано с готите, някаква връзка на германците с готите, а оттам и с българския етногенезис, са несъстоятелни. Готите са гети, следователно траки. Същите след ІV век се наричат мизи и българи в редица исторически източници. Отбелязано е и от Паисий Хилендарски в “История славянобългарска”. Става дума за коренното население на Балканския полуостров, което в мнозинството си е стояло все тук. Не е изтребвано, не е изчезвало, за да стане основа за други народи, а тук да бъде подменено с друго. Валафрид Страбо през ІХ век пише, че готите или гетите превеждат на своя език свещените книги, говори и за запазени в потвърждение на това документи. Според негови източници божествената служба при някои скитски народи, като жителите на Томи, се е извършвала на същия език. Говори за началото на ІХ век. Но тези жители са наричани траки и мизийци, Страбо е германец, ако са били германци, би ги нарекъл такива!

* — За какви преводи пише Страбо? За Готската библия на Улфила ли?
* — Не само. А готите, за които Улфила е превел Библията, са живеели между Бяло море и долното течение на Дунав. Епископът на Адрианопол (Одрин) е бил наричан “Епископ на Готия”. Улфила е превел Библията за старите траки. Ганчо Ценов го нарича основател на българската църква. Въпросът за т. нар. Готска библия е най-тясно свързан с въпроса за ранното християнство на населението по нашите земи и със сложния комплекс от въпроси във връзка с неговия език и писменост.

* — Кой е този език, каква е тази писменост?
* — Преводачът на Библията на латински език е свети Йероним (живял ок. 347 – ок. 420 г.). Намерен е текст от философски трактат на Етикос Истрос в латински превод на светията. На последната му страница са отбелязани данните за автора на трактата, според Св. Йероним “произлизащ от благороден скитски род”, живял през ІV век в днешна Добруджа и написал труда си на своя език и писмени знаци от една азбука, която е предадена изцяло. Тя не е нищо друго, освен т. нар. глаголица! Св. Йероним не само горещо препоръчва нейното узаконяване при употребата на богослужебни книги, но и я разпространява из родната си Далмация, където тя се използва чак до ХVІІІ век. Там дори има предание, че той я е създал. Авторитетният учен Храбан Мавър (живял 780 – 856 г.) в труда си “За изобретяването на езиците” пише, че след еврейската, гръцката и латинската азбука, била изнамерена от философа Етикос азбука, която Св. Йероним разпространявал в свой вариант в родината на самия Храбан, понеже искал да увеличи известността на тези букви.

* — Излиза, че нито сме “славяни”, нито преди Солунските братя сме писали с “черти и резки”, както пише в “За буквите” . . .

* — Излиза, според автора на трактата, че народът, който авторът разбира под това название, от векове е ползвал в превод на своя език и написан с глаголическа азбука цялата литература за извършване на християнско богослужение заедно със Стария Завет, преведен дори преди той да е преведен на латински. Според д-р Божидар Пейчев името Maurus Hraban погрешно е разчетено като “Черноризец Храбър”, “За буквите” е буквален превод от заглавието на Храбан, а текстът всъщност представлява полемика срещу Мавър Храбан. Името на автора и досега е неизвестно, още по-неясен е и поводът за написването му. До нас не е стигнал целият текст, липсват началото и краят му, най-старателно са отстранени. Очевидно са правени манипулации с определена цел.

* — Каква азбука са разпространявали тогава Кирил и Методий? Какво е кирилицата?
* — Задачата на Светите братя е да реформират глаголицата като използват “гръцки” и “латински” букви, допълнени с липсващите в тези две азбуки букви за написване на присъщите само на българите звуци. Те са се съдържали в усъвършенстваната от пет века “глаголическа” азбука. Защото отдавна съществуващите богослужебни книги за местните християни, заедно с езика, на който са написани, са били анатемосани от римокатолическата църква и цариградската патриаршия. Наложило се е това “колумбовско” решение, за да бъде легализирано християнството по тези земи заедно с признаването на свещения характер на писмеността. Защото инструментализирането на религията в двете империи се съпровожда с обявяването на църквите в тях за “православни”, а първите християни в Европа са сочени за еретици и врагове. Транскрибирането на богослужебните книги от “глаголицата” на “кирилицата” се представя като нов техен превод, вече угоден на двете “правоверни” църкви. Това е станало бързо и лесно, защото става дума за един и същ език.

* — Все пак какво става с готите? Изпаряват ли се? На етапи, но винаги рязко населението на нашите земи коренно се променя. Траките потъват нейде в небитието, скитите минават и заминават, славяни заливат полуострова, после авари го навестяват, след тях хуни, накрая и “българи-татари”. Възможно ли е това?

* — Не е възможно. И не се е случило. Няма как чергарски племена да изместят уседнало от хилядолетия местно население. Пристигането на тези народи с всичкия си добитък и друго имане от края на света в земите на Средна и Южна Европа и внезапното им изчезване, без да оставят никакви следи, е противно на всякаква логика и не е съобразено с историческите извори. Да вземем славяните. Странствали те и дошли насам от отдалечените на хиляди километри блата на Задкарпатието, най-рядко населената и днес част на Европа. Откъде ще се вземат оттам милиони преселници, които само за едно-две десетилетия да изпълнят цялата територия на Югоизточна и Средна Европа и от рибари ще се превърнат в земеделци? Придвижването на такива маси не е забелязано от никого от съвременните летописци! Историческите извори споменават само за нападения на групи със смесен етнически и племенен състав, но не и за “нашествие на славяни”, както наши автори обикновено превеждат думата “нападение”. Всъщност данните са, че след нападенията всички нападатели се оттегляли или били отблъснати, за никакво заселване не става дума. През 896 г. цар Симеон Първи в писмо до император Роман Лакапин изтъква историческите права на своя народ върху земята, на която живее от хилядолетия.

* — Значи като се говори за “траки”, “скити”, “гети”, “готи”, “мизи” и “българи”, трябва да се разбира едно и също древно население на Балканите, чието основно ядро от хилядолетия все си е тук?

* — Да. Така излиза според историческите източници.
* — Мнозина историци и църковни дейци няма да се съгласят с Вас.
* — Няма. Но съгласните ще стават все повече. Трудно, бавно, но истината ще се наложи. Вярвам в младите български учени.

кратка реч за д-р Асен Чилингиров и неговия невероятен труд за българите, която събуди още повече интереса ми към неговите изследвания и към него като личност.

Тук искам да споделя отново своето възхищение от творческия талант, необятност на източниците, които е обхванал /повечето недостъпни за българския читател/, оригинална научна мисъл и анализ на проф. Асен Чилингиров, което пронизва с вдъхновение всичките му трудове. Това, което отличава рязко изследванията на нашия изследовател и учен е, че благодарение на факта, че  от години живее и твори в Германия, той е успял да надскочи и преодолее шаблоните, наложените клишета и фалшификации в българската историческа и световна наука, представяни ни като "неразбиваеми аксиоми", които не се обсъждат. Ако той беше творил в българските научни институти, резултатите му нямаше да бъдат такива, а и най-вероятно, познавайки манталитета на тоталитарните ни професори и учени отпреди 1989 г., пък и сега; най-вероятно щяха да смачкат този светъл и буден ум с милиционерски методи, интриги, завист и простотия!......
Проф. Чилингиров е успял да си спести всичко това и да твори в една относително свободна и демократична академична среда.
В момента чета внимателно втория том на "ГОТИ И ГЕТИ; ИЗСЛЕДВАНИЯ" и особено ме впечатли следния пасаж и свързаната с него бележка под линия:

"Че при така наречените готи /всъщност гети, бел. на блогъра/ не се касае за никави германски племена, доказват не само историческите извори, отричащи всякаква връзка на този народ с етнически германци. Докозват го и археологическите изследвания върху писмените паметници , разчетени през последните десетилетия - а те от своя страна пък доказват, че езикът на населението от Югоизточна и Южна Европа не е езикът, говорен нито от руските, нито от полските, нито от средноевропейските народи, на които тенденциозно се дава общото име "славяни", с което поне до края на първото хилядолетие никой от тези народи не се споменава в нито един писмен извор"........
Бел. под линия: Сравни издадения в чест на XVIII Международен конгрес на византолозите двутомен сборник на писмените извори за славяните, "Свод древнейших письменных известий о славянах", том I /I-VI/, составители Л. А. Гиндин, С. А. Иванов, Г. Г. Литаврин и В. К. Ронин, Москва, 1991 и том II /VII-IX/ вв., составители  С. А. Иванов, Г. Г. Литаврин и В. К. Ронин, Москва, 1995. Там названието "славяни", с което дотогава в руската историография се "превеждат" различни етноними, считани от руските "историци" за синоними на това понятие, вече се предават с техните истински имена, както са посочени в изворите.    

Библиографска справка за част от книгите на проф. Асен Чилигиров /който преподава в Германия/.

1. Асен Чилигиров; "ГОТИ И ГЕТИ; ИЗСЛЕДВАНИЯ", 1 том, Поредица Брегалница 1, изд. "Зиези екс куо Вулгарес", София, 2005 г.
2. Асен Чилингиров; "ГОТИ И ГЕТИ; ИЗСЛЕДВАНИЯ", 2 том, Поредица Брегалница 3, изд. "Зиези екс куо Вулгарес", София, 2008 г.
3. Асен Чилингиров; "БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА", изд. "Херон прес", София, 2014 г.
4. Асен Чилингиров; "РАЗМИСЛИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК", изд. "Херон прес", София, 2014 г.
5. Асен Чилингиров; "ЦАР СИМЕОНОВИЯТ СЪБОРНИК ОТ Х ВЕК", 1 и 2 том, ИК "Виделина", Берлин, 2007 г. /1 т./ и изд. "Алфаграф", София, 2008 г. /2 т./


Още информация за проф. Асен Чилингиров и някои негови публикации, включително и двата тома на "Готи и гети", които могат да бъдат изтеглени безплатно:

de-zorata.de/sites/forum/index.php

www.otizvora.com/tschilingirov

Името Зиези в светлината на един епиграфски паметник

Името Зиези в светлината на един епиграфски  паметник

Александър Мошев

Едно от най-загадъчните и предизвикващи интерес имена от ранната българска история е името Зиези. Това име е познато само от един писмен паметник – т. нар. Анонимен римски хронограф. Мнозина автори са се опитвали да обяснят кой е Зиези и съответно какъв е произходът на името му. За съжаление текстът в Хронографа е твърде кратък и не дава никакви допълнителни сведения относно личността на Зиези. Става дума за едно-единствено, но изключително важно за нашата най-древна история изречение: Ziezi ex quo Vulgares, т. е. “Зиези, от който [са] българите.”1 В настоящата статия няма да разглеждам въпроса за автентичността на изречението, съдържащо името Зиези и етнонима “българи”, защото според мен този въпрос убедително е решен в полза на тезата за достоверността на това писмено сведение.2

Ще отбележа някои от хипотезите, които различни изследователи са формулирали с цел изясняване произхода и значението на името Зиези. Длъжен съм да направя уточнението, че прегледът на досегашните тълкувания не  претендира за изчерпателност.

Сред първите български историци, които анализират сведението на Хронографа, е Ганчо Ценов.3 Той споменава само, че “…българите били произлезли от тракиеца Циеци…”4, без обаче да изследва подробно произхода и значението на името. Десетилетия по-късно Петър Добрев свързва името с “епитета ЗИУС – велик” и допълва, че вероятно “от същия ред” са аварската титла канезауци и името на сарматския княз Зизай.5 Милош Сидоров привлича вниманието на изследователите към фонетичната близост на името Зиези с името на шумерския Ной – Ксисутрус/Зиудзуду.6

Авторът предполага, че “…ЗИЕЗИ/ЗИУДЗУ етимологично погледнато се разлага на ЧОВЕК-НАРОД. Или: Човек, от който произлиза народът.”7 Според Йордан Табов Зиези е неправилен прочит на Мезий, т. е. “Мизиецът”.8 Светлозар Попов обръща внимание върху веригата от възможни релации: Зиези – Зиусудра (Ной) – Зевс – звезда – алп-Звезда (Боян Имен) и върху приликата на името Зиези с името на шумерския владетел Думузи (Зимузун).9 В едно подробно и аргументирано изследване Димитър Ил. Димитров идентифицира Зиези от Хронографа с шумерския цар (луггал) Заггизи (2750–2726?).10 Константин Каменов достига до извода, че Зиези означава ‘високоиздигнат’ в смисъл на ‘духовноиздигнат’.11 Петър Голийски приема и доразвива тезите на Милош Сидоров и Димитър Ил. Димитров, като отъждествява Зиези и с древноиндийския митологичен персонаж Ману.12 Тюркологът Иван Добрев допуска, че името Зиези съдържа тюркската лексема *дзи/зи, със значение ‘кон’.13 Киряк Цонев и Мирослава Цонева превеждат името като “притежаваш светлина, излъчващ сияние”.14 Борислав Борисов твърди, че името означава “Висшият повелител”, т. е. “Бог” или по-вероятно “императорът”.15 Димитър Хайдутов формулира тезата, че Зиези означава “Зевсов”, “Син на Най-силния” или “…както днес бихме се изразили – “Син на Всемогъщия”.16

Вероятно почти всички горепосочени мнения съдържат някаква част от истината за произхода и значението на името Зиези. Очевидно е, че въпросите за произхода и значението на името са тясно свързани и ако успеем достоверно да определим езиковата среда, от която то произхожда, ще можем да решим и загадката за неговото значение. За мен в случая най-голям интерес представляват хипотезите, които свързват името с Мизия и траките, както и с името на Зевс. Основание за този интерес ми дава една епиграфска находка от с. Чомаковци, Врачанско.

Става дума за латински надгробен надпис, днес съхраняван в музея във Враца. Надписът е издълбан върху частично счупена плоча от бял варовик и гласи:

D(is) M(anibus) /----et Zieisi coniu[gi----] /----

enis vix(it) a[nn(is) ----] /---- sibi et fil[io vel iae]

/titu(lum) ob me[mori]/am [posuit?]17

Мирена Славова коментира името Zieisi така: “Името Zieisi може да се раздели на Zi-eisi, тъй като първата съставка ΖΙ- е добре засвидетелствана. За съжаление втората – ΕΙΣΙΣ, не е регистрирана в друго тракийско име. За сметка на това разполагаме с няколко имена, започващи с Εισα-, но дали това е един и същ семантичен елемент с -εισις?”18 Следователно, можем с голяма доза сигурност да приемем, че името Zieisi (вероятно надписът датира от I–II в.) е с тракийски произход. Ако това е вярно, можем ли да потърсим сред съхранения тракийски езиков фонд някакви аналози и да обясним значението на името?

Както отбелязва Мирена Славова, съставката Zi- е добре позната от множество тракийски имена. Още Вилхелм Томашек пише за наличието сред траките на имена като Ziparus, Zinama, Zibelmis, Ζίαιλις, Ζιαήλας и др.19 Димитър Дечев систематизира значително по-широка база данни за тракийската ономастика и изброява няколко различни ва-рианта на съставката Zi-, между които Ζη-, Ζει-, Zie-, Ζια-, Zio-, Zy-.20 Тези форми Дечев разглежда като производни на Δι-, Δει-, Δια-, Διε-, Διο-, Diu-.21 Особено интересни са Ζειζας, Ζειζσις, Ζεισις, Ζεισσις, Ζισεισος (мъжки имена), Ζισις (женско име) и Zizo (мъжко име), които се проближават плътно до звученето на името Зиези.22

Какво е значението на съставката Zi-? Едно от най-логичните обяснения дава Иван Дуриданов, който пише по повод тракийското мъжко лично име Zipaibes следното: “Името е сложно, със значение ‘дете, син на бога’: Zi- = zi-, съкратено вм. zio-, zia- или под., със z вм. d (t) поради изравняване на формата за именителен падеж, срв. гр. Zeus

от *diēus, обаче род. п. Diós; -paibēs ‘рожба, син’…”.23 Дуриданов е категоричен, че zi-, означава ‘бог’.24 Ариел Голан обръща внимание вър-ху обстоятелството, че индоевропейският бог на небето се проявява ка-то източник на светлината, като творец на деня.25 В индоевропейските езици, подчертава авторът, думите, изразяващи понятията ‘бог’, ‘небе’, ‘светлина’ и ‘ден’, са етимологически родствени. Санскритските devas, deva, латинското deus, гръцкото theós и литовското diēvas, означаващи ‘бог’, са родствени с латинското dies, ‘ден’ и санскритското dyaus, dyah, ‘небе’.26 Оттук произлизат и имената на редица индоевропейски богове като ведическия Dyaus, древноелинския Zeus или Dews, хетския Siu, лидийския Ziva, германския Zio, Ziu, Tiu, англосаксонския Tiw, келтския Duv и др.27 В древноелинските диалекти се срещат падежни форми на името Зевс като Ζί, Ζεί и др. подобни.28 За някои от тези диалекти убедително се твърди, че са повлияни от предгръцкия (трако-пеласгийски) езиков и митологично-религиозен пласт.29

Всички тези примери сочат, че е напълно възможно Zi- (Ζι-) по принцип да означава ‘бог’, ‘небесен бог’ и в частност да е вариант на името Зевс. В такъв случай, предполагам, че втората съставка -eisis изразява родова принадлежност или произход, както допуска и Димитър Хайдутов. Така цялостният превод на името Zieisi би бил ‘божествен/божествена’, ‘небесен/небесна’ или ‘Зевсов/Зевсова’. Подобно значение е подходящо както за тракийското лично име Zieisi, така и за името на легендарния български родоначалник Ziezi, който е син на Сем и внук на Ной според Анонимния римски хронограф. Как обаче да си обясним почти пълното фонетично и семантично сходство между едно тракийско лично име и името на българския родоначалник?

Според мен отговорът трябва да търсим в посока на цялостното преразглеждане на досега господстващите тези за произхода на българите. Проблемът не се изчерпва с откриването на единични езикови и ономастични съвпадения. Постепенно се натрупа база данни в езикознанието, археологията и изворознанието, които подкрепят идеята за автохтонния (балканско-причерноморски) произход на древните българи.30 Особено ярко това се проявява в ономастичните изследвания, които показват удивителното сходство на цяла поредица древно-български и трако-илирийски имена.31 Ще припомня и успоредицата между името Зиези и името на сарматския цар Зизай (Зизаис).32 Тя е напълно обяснима в контекста на дълготрайното етническо, религиозно и културно взаимодействие между траки, скити и сармато-алани на територията на Боспорското царство и целия регион на Северното Причерноморие.33 По-късно именно този регион хронистите ще определят като ядрото на Стара Велика България, която вероятно наследява ди-настичните и управленските традиции на боспорските владетели.34 Имената от боспорските надписи почти напълно съответстват на бъл-гарските имена Аспарух, Гостун, Заберган, Паган, Телец, Пресиан, Ерми и др.35 Същевременно в списъците на боспорските владетели от съ-щия период фигурират добре познати тракийски имена като Котис и Реметалк.

Всичко казано дотук ме връща към блестящата хипотеза на Димитър П. Даскалов, който още в 1913 г. предположи, че българи, траки, скити и сармати са различни имена на едно общо взето сходно население.36 Идеите му, както и идеите на изследователи като Ганчо Ценов и Стоян Шангов, бяха посрещнати с окрита конфронтация или с пренебрежително мълчание. Дали обаче не е назрял моментът, да препрочетем техните трудове и да преосмислим написаното от тях в контекста на данните, с които разполагаме днес? Дали няма да се окаже, че Даскалов, Ценов и Шангов са били до голяма степен на прав  път, а критиците им са прибързали с категоричните си заключения? Времето ще покаже.

Накрая бих си позволил едно малко, но според мен важно допъл-нение. В един от преписите на Анонимния римски хронограф срещаме името “хуни” (Hunni) сред потомците на Яфет.37 Фактът, че анонимният хронист е поставил хуните в една група с европейски (балкански) народи като траките (Thraci), гърците (Greci), илирите (Illyrici) и македоните (Macedoni), говори сам по себе си. Това ранно сведение поставя нови въпроси пред изследователите на хунския, а защо не и на българския, етногенезис.38 Въпроси, които чакат своя отговор.

1 Chronographus anni CCCLIIII, MGH, AA, IX, Liber generationis, p. 105; ЛИБИ, Т. I. С., 1958, с. 82.

2 Вж. Напр. Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1981, с. 109, бел. 47 и цит. лит.

3 Ценов, Г. Народността на старите македонци. Сказка, държана на 4 ноемврий 1938 г. в София. С., 2001, с. 14; вж. и Съшият. Кроватова България и покръстването на Българите. Пловдив, 1998, с. 240.

4 Ценов, Г. Народността на старите македонци, с. 14.

5 Добрев, П. Преоткриването на прабългарския календар. Ключ към тълкуването на най-стария бъл-гарски летопис. С., 1994, с. 17; вж. и Същият. Българските огнища на цивилизация. Стопанство, бит и култура на ранните българи. С., 1998, с. 102–108.

6 Сидоров, М. Блъгарианството. Религията на седемте. С., 1997, с. 75.

7 Пак там, с. 76.

8 Табов, Й. Старите българи. С., 1998, с. 33.

9 Попов, С. Авитохол и Ирник. Началото на българската държавност. Варна, 1999, с. 156; Същият. Българското име в библейски времена. Варна, 2005, с. 248–250.

10 Димитров, Д. Ил. По пътя на българите. – Авитохол, 2000, 11, с. 9–18.

11 Каменов, К. Небето помни. Протобългарска история. Варна, 2001, с. 73.

12 Голийски, П. Зиези, от който са българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и ми-тология. С., 2003, с. 334–336.

13 Добрев, И. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. С., 2005, с. 52.

14 Цонев, К., М. Цонева. Имената на българските канове проговарят (Историко-езиково проучване). С., 2007, с. 37.

15 De Bozman [Борислав Борисов]. Римска военна теза за българското име. Бронзовите плочки от Боторита I и II – Zaragosa España. С., 2008, с. 114–115.

16 Хайдутов, Д. Господарят на земята. С., 2008, с. 32. 2

17 Gerov, B. Inscriptiones latinae in Bulgaria repertae. Serdicae, MCMLXXXIX, p. 78, № 161; вж. също Славова, М. <&#921;> диграфите в тракийските имена. С., 2007, с. 28; Тодоров, Н. Българският именник в стара и нова Европа. С., 2008, с. 162, където името фигурира като Ziesis, но очевидно става дума за същото лично име; Съботинов, А. България при цар Самуил и неговите наследници (976–1018 г.). Извори и литература (опит за обобщение). С., 2008, с. 133.

18 Славова, М. Цит. съч., с. 28.

19 Tomaschek, W. Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung. II. 2. Wien, 1980, S. 39–40.

20 Detschew, D. Die Thrakischen sprachreste. Wien, 1976, S. 185

21 Ibid. Срв. Влахов, К. Тракийските лични имена. Проучвания. С., 1976, с. 96, където отбелязва име-ната Zeizeis, Zeizas, Zitas и др.

22 Detschew, D. Op. cit., S. 178.

23 Дуриданов, И. Езикът на траките. С., 1976, с. 66.

24 Пак там, с. 85.

25 Голан, А. Миф и символ. М., 1994, с. 225.

26 Пак там.

27 Пак там.

28 Костова, К. Митологически образи и демитологизация на образите. – Paaeobulgarica/Старобългаристика, 1991, 4, с. 94.

29 Вж. например Янакиева, С. Предгръцка Беотия. Палеобалкански ономастични и митологични елементи. С., 1994.

30 Вж. например по-новите изследвания: Табов, Й. Цит съч.; Чилингиров, А. Българската архитек-турна школа. Изследвания. Т. I. Берлин, 2007; Бонев, Ч. Праславянските племена. Ч. I (A). С., 2007; Георгиев, П. Траки, готи, славяни. С., 2009; Вачкова, В., Т. Борисова-Петрова, В. Нинов. В търсене на истинското Средновековие. С., 2009, с. 35–49.

31 Тодоров, Н. Цит. съч.; Пенева-Русева, И. За две тракийски имена в административния апарат на българската държава от края на IX в. – Исторически преглед, 1992, 10, с. 72–75; Живков, Е. Траките са българи. – Авитохол, 2002, 22–23, с. 33–40; Мошев, А. Родовото име Дуло – призход и значение (Една хипотеза) – Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2008, 1, с. 19– 35; Мутафов, В. “Свещеният език на боговете”. – Анали, 2008, 2–4, с. 75–103.

32 За Зизаис вж. Бонев, Ч. Цит. съч., с. 145, 147, 152.

33 Масленников, А. Население Боспорского государства в первых веках н. э. М., 1990. с. 102–103; Молев, Е. Эллины и варвары. На северной окраине античного мира. М., 2003, с. 295–297; Попова, Р. Тракийският Херос в Северното Черноморие: към проблема за тракийските богове и нар. тракийски паметници. – В: Олбия. Т. I. По пътя на миналото. С., 2008, с. 150–157.

34 Станев, К. Боспорското наследство на прабългарите. Защо Аспарух е носил това име и произход на знака IYI. – Минало, 2005, 1, с. 25–34.

35 Корпус боспорских надписей. М.–Л., 1965, с. 860, 869, 890 и т. н.

36 Даскалов, Д. П. Българите – потомци на царствените скити и сармати. С., 1913; вж. също Костова, К. Към въпроса за религиозните представи и произхода на прабългарите. – Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1993, 1, с. 12–20.

37 Chronographus, p. 97.

38 По въпроса за етногенезиса на хуните вж. по-подробно Maenchen-Helfen, O. The Huns and the Hsi-ung-nu. – Byzantion. American Series III. T. XVII, 1925, pp. 244–252; Хоуърт, П. Атила, вождът на хуните. Варна, б. г., с. 9–16; Ценов, Г. Хуните, които основаха българската държава. Техният произ-ход и тяхното християнство. С., 2002; http://experience-festival.com/a/Huns__Origins_and_research/id/1486676; http://imninalu.net/Huns.htm; en.wikipedia.org/wiki/Huns

Вълчата глутница

Вълча глутница.

Най-отпред са три слаби и болни животни, те определят темпото, ако темпото на движение се задава от силните животни, тези три ще се изтощят и няма да издържат. Ако глутницата се натъкне на засадата на Местан, Гоце или друг подобен олигофрен, първите три може би ще паднат простреляни, но смъртта им ще осигури живота на останалите.
Зад тях се движат пет вълчици, които се оглеждат за потенциална плячка и са първите, които ще я подгонят. Те са авангардът на глутницата.
Следва ги група от единадесет вълка в разцвета на силите си, те са основните ловци и бойци на глутницата.
В ариегард са още пет вълчици.
Последен се движи водачът на глутницата. Неговата задача е непрестанно да бди за заплахи, да вижда всичките си подчинени едновременно, да ги контролира, да ги координира и да дава командите.

Стихосбирка

http://vanko-nikolov.izdavam.com/bg/book/Stihyt+v+men/1492

http://vanko-nikolov.izdavam.com/bg/