Как бяха измислени “волжките българи”.
Хронология и технология на измамата – първа част
Известията на неколцина средновековни арабски и
европейски пътешественици за народите, населяващи средното течение на Волга и
особено на арабина Мохамад Ибн Фадлан, популярно в България със
заглавието си „Пътешествие до Волжка България” са широко известни. Те
са крайъгълен камък на една от теориите за произхода на българите –
тюркската, която е господствала в
Европа почти 200 , а в България повече от 100 години. Почти няма известно име
сред историците в Европа през XIX и XX век, което да не се е
повлияло в една или друга степен от пътеписа на Ибн Фадлан , а мълвата очевидно
е успяла да премине и през дебелите зидове на атонските манастири,
поради което Паисий Хилендарски ще напише: „Тук във войната
славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река
Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в
Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари — и до днес, и
били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово.”
Смятания за патриарх на българската история и основен глашатай на
тюркската теория Васил Златарски пише в „История на Първото българско
Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) „: „Първоначалната
история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски
турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu,
Hiung-nu) в китайските летописии и хуни ( — Hunni) у
европейските автори...”. Впечатляващо е, че всички историци, които твърдят, че
българите са получили името си от името на река Волга не желаят да се съобразят
с очевидния факт, че в древността голямата река е била известна на
европейските географи с името Ра, а преди началото на XVI век името на
реката е било известно само с няколкото си тюркски имена – Атил, Итил,
Идел и Етилия, но за Волга никой не е чувал или чел. Че тюркската теория е
изобретена от руските имперски историци, а личности като Златарски и
неговите последователи само са я транслирали на български език, говори и
факта, че веднага след като започва разкопки в Плиска през 1899 г., групата на
Успенски, в която е включен и лекаря анатом д-р Богдан Еллих,
започва трескаво да търси и анализира човешки черепи в некрополите и
първо ги сравнява с чувашки,
казански и пруралско-монголски черепи. По-късно в изследването ще покажа с
данни как очакването им за сходство се срутило с гръм и трясък. Истинско
земетресение в хипотезите им предизвикало откритието в Плиска, че българите
освен гръцки език са използвали и кирилица стотици години преди
разпространената мълва за нейното създаване от митологичните братя Кирил и
Методий. При разкопките на Голямата базилика вместо черти, резки и тюркски руни
те откриват в строителните знаци върху каменни блокове множество латински букви
и знаци на кирилица. Строителните знаци и надписи като ЖУЛ
, ДЕЛАНЬ БАНЬ и други, в които е налична и графемата „Щ”,
изключват всякаква вероятност те да са съставени от гръцки букви.
Както е известно, екипът на Успенски датира Голямата базилика във времето
на Муртаг, т.е. началото на IX век. Само че базиликите не се строят от
граматици, а от майстори строители. Откритието на Успенски означава, че
за да се ползват строителни надписи на кирилица в ежедневната работа, тя е била
част от културата на местното население вероятно стотици години преди
това.
Въпреки доказаната несъстоятелност на теорията за тюркския
произход на българите , тезата за кръвно родство между дунавските българи и
волжките булгари продължава да се радва на голям брой привърженици.
„Булгаризъм” е сравнително ново обществено движение, възникнало в днешния
руски Татарстан, но разпространен и в съседна Чувашия, което изтъква тезата, че
голяма част от днешните казански татари, които са потомци на фадлановите
волжки булгари са и роднини на съвременните българи. Основни апологети на
това движение са Татяна Ярулина и Фархад
Нурутдинов, които обосновават тезата си с манипулирано фонетично сходство
и чрез един съмнителен руски превод на препис на
преписа на тюркския исторически епос „Джагфар тарих”, имащ всички белези
на оригинален труд, написан през
втората половина на XX век. Особено любопитен момент е, че татарските и
чувашки поддръжници на тезата водят помежду си остри дискусии, като всяка
страна отрича правота на другата да се нарича наследник на древните
булгари. Парадоксално е, че на езика на спорещите т.н. Волжка България звучи по
начин, твърде далечен и различен за нашето ухо – на чувашки е Атӑлçи́ Пӑлха́р - фонетично „Атълшчи
Пълхар”, а на татарски - IdelBolğar, фонетично
- „Идел Болфар”, т.е. „булгар” е руския фонетичен вариант на
оригиналното тюркско наименование. Очевидно прелюбопитното
обстоятелство, че звученето „булгар” е постигнато през услужливото
посредничество на руския език, а както ще видим по-нататък – то се дължи на
несъвършенството на куфическата арабска писменост, на която са написани
арабските извори от X и XI век, не впечатляват с нищо изследователите. Претендентите
за наши роднини също забравят
удобно, че в латинските и гръцки
извори, каменни надписи и метални печати от V до края на ХII век
българите са наричани „вулгари”.
Пътеписът на Ибн
Фадлан е станал популярен в Европа и Близкия Изток чрез включване на
отделни негови фрагменти в съчинението на персийския географ и
енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в
книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение,
пленен от мюсюлманите като дете, Якут е живял, пътешествал и работил главно
в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо,Сирия. Близостта до Византия
е причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още
през ХIV век.
През 1923
година в библиотека на гробницата на имама Али ибн Риза в град Машхад,
Иран е открит почти цялостен препис на фадлановия пътепис, т.н. Машхадски
препис, за който се е мислило дотогава, че е загубен безвъзвратно за науката. Откривател
е емигриралият от Русия лингвист и специалист по Изтока Ахмедзаки
Валиди Тоган. Башкирец по произход, роден в малко градче от Уфимска губерния –
т.е. само на 200 км от Волжка България , един от лидерите на башкирското
национално освободително движение 1917-1920 г. и краен пантюркист.
През 1935 година
правителството на Иран подарява на Академията на науките на СССР фотокопие на
Машхадския препис. Фотокопието е много качествено и показва всички граматически
особености на преписа. Черно бялата фотография не е успяла да предаде само
спецификата на заглавието, което единствено е изписано с червен киновар от
преписвача, спазвайки най-вероятно оригинала на Ибн Фадлан:
„Книга от Ахмад ибн Фадлан ибн
Абас ибн Рашид ибн Хамад, клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик
на ал Муктадир до царя на сакалибите. Това е книга на Ахмад ибн Фадлан ибн
Абас ибн Рашид ибн Хамад клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик
на ал Муктадир до царя на сакалибите, в която ни съобщава за това, което сам е
видял в страната на тюрките, хазарите, русите, сакалибите, башкирите и други,
независимо от различията на вярата им, историята на техните царе и положението
на делата им”
През 1939 г. книгата е
издадена в превод на Андрей Ковалевски и редакция на
издателя акад. Игнатий Крачковски в обем 200 страници, от които само 34
съдържат текста на Фадлан. Останалите 166 са предговор, коментари, обзор на
ползваните извори и много подробни руски и арабски указатели. Краят на
записките на Фадлан липсва, на практика последната оригинална глава обхваща
описанието на русите. Последната част на книгата – „При хазарите” не е
оригинален текст от преписа, а е запазен фрагмент от „Речника” на Якут ар
Руми. През същата предвоенна година А.В.Тоган издава книгата в
Германия. За кратко време пътеписа се превръща в един от най-популярните
текстове в света. Доказателство за което е и създаването на холивудската
филмова продукция „Тринадесетият войн”. Любопитен детайл е, че през 1999
година по идея на режисьора Майкъл Крайтън в Холивуд излиза друг филм със
същото заглавие, а в образа на Ибн Фадлан се е превъплатил актьора Антонио
Бандерас.
Един от най-впечатляващите факти,
които се съдържат в книгата, е че от първия до последния ред Фадлан
нарича управителя на страната „малик ас сакалиб” – цар на сакалибите, а
там където използва „цар на булгарите” става дума за жителите булгари, които
обитават седалище на царя на сакалибите. Т.е. Алмъс едновременно е цар на
страната на сакалибите, в която управляват още четирима негови колеги, наречени
също „царе” и едновременно е повелител/емир на седалището си, наречено Булгар.
В заглавието, което както вече споменах е написано от самия автор и което може
да се приеме за есенция на съдържанието – името на булгарите също липсва. Този
факт е бил толкова поразителен за преводача А.П.Ковалевски и редактора акад.
Крачковски, че те вместо оригиналното заглавие измислили нещо съвсем неутрално
- „Пътешествие на Ибн Фадлан до Волга”. Съветските и руски учени пазят гробно
мълчание по този особено важен въпрос повече от 70 години. Същото се отнася и
за българските им колеги. Самият акад. Крачковски в предговора с половин уста
отделя едно изречение за наименованието „сакалиби”, обяснявайки, че за
Фадлан това е обобщаващо наименоваие на северни народи. Което е невярно, защото
и русите и народа вису са северни народи, но са споменати с конкретните си
имена. Важно е да се отбележи, че навсякъде в превода името „сакалиби” е
заменено със „славяни”. Можем да обобщим политиката на преводач и
редактор с едно известно правило на действие, характерно за болшевишка
Русия: има сакалиб – има проблем, няма сакалиб – няма проблем. Ковалевски си е
позволил още една манипулация – изписва името на народа „болгар”. Традиционно
от времето на Татишчев руската историография използва името „болгар” за
означаване на дунавските българи, а „булгар” за волжките тюрки. Този дребен
проблем е изправен във второто издание на книгата от 1956 година, а превода
отново е на А. Ковалевски. След първото издание в СССР се провеждат множество
публични обсъждания, на които се появяват критични бележки от страна на
арабисти и специалисти по Изтока за точността на превода. Във второто издание
вече е въведено ново изписване „булгар”, основателно е добавена тюркската
управленска титла на царя на сакалибите „йълтъвар”, коригирани са някои лични
имена, както и наименования, отнасящи се за племето „сувар”. На читателите,
които си служат с руски език препоръчвам прочита на второто издание, а
коментарите и бележките – от първото, което е обаче библиографска рядкост. Във
второто издание „сакалибите” отново са си останали популярните „славяни”.
А.В.Тоган също издава книгата си
с неутрално заглавие: ” lbn Fadlan’s Reisebericht ”, Leipzig. 1939.
В. 24. N 3. „Доклад за пътуването на Ибн Фадлан”. Той е избрал обаче ангажиращо
подзаглавие, което е далеч от оригинала : Aḥmad b. Faḍlān b. al-Abbās b. Rāšid b. Ḥammād) war der arabische. Autor
des Reiseberichts über eine Gesandtschaft des Kalifen al-Muqtadir, die am 21.
Juni 921 von Bagdad zum Hof der Wolgabulgaren aufbrach und dort am 11. Mai 922
ankam , Ахмад ибн Фадлан, автор на пътепис за едно посолство на халиф Ал
Mуктадир, което тръгна на 21 юни, 921 от Багдад до столицата на волжките
българи и пристигна там на 11 май, 922 . Формално основание за
манипулацията Тоган намира във факта, че списъка на фадлановите народи в
заглавието завършва с „и други”. По същество обаче в основата на безскрупулните
му фалшификации стоят чисто политически мотиви. Тук допълнителната уловка
е, че на немски език дунавски и волжки българи се изписва по еднакъв
начин.Тоган упорито защитава тезата, че волжките българи и дунавските са части
от един народ. Най-общо казано, за него всички народи в Европа до Волга се
делят на две огромни групи – тюрки и германци. През 1935 г. защитава докторска
дисертация във Виенския университет по темата „Пътешествието на Ибн Фадлан до
северните българи, тюрки и хазари”. През 1935-1938 преподава в Бонския и
Гьотингенския университет. През 1939 година обаче Германия се оказва
некомфортно място за пантюркисти и тогава благоразумно се премества да живее в
Турция, където е арестуван и лежи за кратко в затвора за участие в
нелегална тюркска организация.Почетен доктор е на университета на Манчестър от
1967 година. И така, след Малка България, Тъмна България и Голяма България,
след дунавски българи, волжки българи и сребърни българи, пантюркиста Тоган
въвежда в научен оборот още един вид българи – северните. За
западноевропейските историци от първата половина на ХХ век откривателя на
Фадлановия пътепис - Тоган се превръща в говорител на истината от най-висш
порядък.
За разлика от неутралните
подходи към заглавията в руските и немското издания, българското
определно води класацията по манипулативност - „Пътешествие до
Волжка България”, превод от арабски Г. Наумов, ИК "Аргес", София,
1992. ” Ще дам пример с кратък цитат от началото: „Тази книга е
написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид, бну Хаммад, последовател на Мохамед бну
Сюлейман и пратеник на Ал-Муктадир при царя на славяните. В нея той ни съобщава
какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите
и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните
царе и състоянието на държавните дела.” Освен че липсват сериозни пояснителни
бележки в изданието, още с първите редове чрез грешно поставяне на скоби.
читателя влиза в заблудждението, че руснаците са славяни, а в
други бележки се твърди, че под славяни следва да се разбира българи.
Манипулацията „сакалиби – славяни” въвежда в заблуда не само обикновения читател.
Дори известния български историк проф. Йордан Иванов, който е познавал пътеписа
на Фадлан от запазените фрагменти на Якут ар-Руми, през 1931 година възторжено
ще напише абсурдното твърдение, че още през Х век дори на арабските
пътешестевници е било ясно , че волжките българи са славяни. Това показва, че
манипулацията „сакалиби – славяни” не е била изобретена от А.Ковалевски и
Крачковски, а те просто безкритично са се отнесли към
заблудата,останала меродавна в Европа н продължение на векове.
Преписът на Ибн Фадлан е написан
на куфическа арабска писменост. В бележките си към първото издание
А.Ковалевски отделя специално внимание и обяснява подробно проблемите при
транскрипцията на неарабски наименования , които произхождат от малко
известни и непознати на арабския свят народи, каквито са тюрките, и
предаването им с арабската писменост. Така от бележките му научаваме, че
проблеми могат да възникнат с кратките гласни – краткото „А” може да се
произнася като кратко „Е”, краткото „У” като”О” – така например е възникнал проблема
при изписването на ”Булгар” или „Болгар”. При съгласните възможностите за
грешки и манипулации също не са за пренебрегване: „Б” може да означава „П”, „Г”
често се предава като „К”, объркване може да се получи при двойката съгласни
„ДЖ” и „Ч” и други. От това също следва , че „Булгар” може да се прочете и като
„Пълхар” и като”Болфар”, каквото е съвременното звучене на чувашки или татарски
език. Ситуацията се усложнява още повече, когато пътешественикът е персиец, а в
случая с пътеписа на Ибн Фадлан – и когато преписвачът не е знаел арабски и е
преписвал механично, изпускайки на определени места точки под и над графемите,
проблеми които А.Ковалевски изчиства едва с второто руско издание от 1956
година. За илюстрация на казаното ще дам пример с един и същ израз, взет от
различни издания на книгата:
Руско издание от 1939 г.: „
Когато пристигна писмото от Ал-Хасан, синът на Балтавар, царя на славяните ...”
Руско
издание от 1956 г. : “Когато пристигна писмото от
Алмуш, син на йълтъвар Шилки, царя на славяните...”
Българско издание от 1992 г: "Когато пристигна писмото от Алмуш на
Хазар, син на Балтацар - цар на славяните ...”
Американско издание 1979 г. на
университета в Индиана, превод от арабски: „When the letter of Almish ibn
Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah reached ...” ( Translation from the original
Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn
Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation,
Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979)
Забелязва се пълното
смислово сходство между руския превод от 1956 и американския от 1979 г., в
текста вече присъства тюркската благородническа титла „йълтъвар” –
важно доказателство за тюркския произход на волжките туземци.
Американския превод твърдо се придържа към Машхадския препис и „сакалиби”
не са манипулирани в „славяни”. Американското издание е особено важно за
нас и с наименованието на т.н. „булгари” – Bulghars. Както се вижда, на
английски изписването и фонетичното звучене на волжките булгари е съвсем
различно от дунавските българи, а звученето е почти идентично с татарското
„Болфар”. Именно „булфар”, а не „булгар” е наименованието на ценните
животински кожи в Средна Азия на местните тюркски езици. Горните констатации
получават потвърждение и от друг арабски пътешественик - Абу Хамид Ал Гарнати
Испанеца, който посещава Булгар през 1136 година и се е докоснал лично до
езиковите неволи на арабите с тюркските наименования и имена, който пише:
"... А учените при тях се наричат БАЛАР, затова са нарекли тази страна
БАЛАР, което означава "учен човек", и това са го арабизирали и са
започнали да я наричат Булгар."
