Загадката на българите

Загадката на българите

(Кои са българите и как се образувала българската държава)

Сергей Лесной

Официалната история на България (написана от българи или чужденци – на практика все едно) представлява сама по себе си поредица от трагикомични нелепости, в които всичко е обърнато надолу с главата. Имаме предвид не само незначителните детайли, а основната постройка на събитията. Тук дори да не успеем да разрешим въпроса с българите изцяло, то поне ще покажем действителното положение на някои проблеми. Изходната ни позиция ще се основава изцяло на исторически факти, а не на умотворения със съмнителни качества, които вече няколко столетия се преписват от една академична монография в друга.

Ще докажем, че историята на България е съвършено различна и че славянството е изиграло по-голяма роля, отколкото се смяташе досега.

Има две фундаментални идеи, които формират официалната българска история. Първата: българското царство се е образувало чак през 679 година. Ще дадем за пример Н. С. Державин и неговата “Славяне в древности”, 1945, където той на стр. 191 пише красноречивото заглавие на главата: “Първото българско царство (679-1018)”. Това общоприето схващане за началната година не е поддържано само от Державин, а на всичкото отгоре е безусловно невярно. Царство България е съществувало под това име и много столетия по-рано, като то не е било образувано от някаква си безлична номадска орда, а стабилно царство, към което Византия се е обръщала за помощ, с което е воювала и т.н.

Втората фундаментална идея е, че държавата на българите е основана от завоеватели, които са дошли от нейде си, вероятно отвъд Дон, които са носили името “българи” и са били доведени от “хан” Аспарух. По-долу ще видим, че нещата стоят другояче и че името на българите е съществувало на Балканите поне 300 години преди Аспарух. Тук ще подчертаем, че наличната ни най-ранна дата на споменаването на българите съвсем не значи, че няма източници, в които българите се споменават дори още по-рано.

По мнението на Рънсиман (“История на първата българска империя”, 1930, Лондон, стр. 5) името на българите се споменава за пръв път в историята през 482 година (по-долу ще видим подробно). Това не е така. Константин Багрянородни (De Thematibus, lib. II, стр. 44, Bonnae) говори, че Тракия, управлявана по-преди от Константинопол, се е превърнала в особена тема по времето на Константин Велики (306-337). Причината била, че българите създавали проблеми в провинцията и императорът за удобство и излизане от ситуацията дал на Тракия автономия (“to ton Bulgaron genos ton Istron potamon dieperasen”). Излиза, че още в първата четвърт на IV век българите вече са били на Балканите и са минавали Дунав. Какви са били и откъде са дошли, е трудно да се каже, а ако искаме да отговорим на този въпрос, трябва да продължим да разглеждаме фактите, а не да се ровим в кошчето с догадки.

Теодор Момзен в своя труд (Über den Chronographen vom J. 354, 1850, Leipzig, p. 591) казва, че за българи се говори още през 354 година (Ziezi ex quo Vulgares). Йероним (4 век) на своята карта пише “Mœsia hec et Vulgaria”. Тук само ще вметнем, че българите се споменават и при поне още един случай от времето на Константин Велики, а именно покрай едно тържество, където са поканени местните народи българи, Сини (венети) и Зелени (гърци), както и разни чужди племена. Това значи, че българите се споменават много години преди хуните, които се чуват за пръв път в Причерноморието през 376 г. по времето на имп. Валент.

Анастасий Библиотекар (Anastasii Bibliothecarii interpretatio synodi VIII generalis. Patrologia lat. 129, III. 19) съобщава, че след разделението на царството при Валентиниан (364-375) и Валент (364-378) българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав: „Cum beatus papa videatur dicere Innocentius ad Alexandrum Antiochenum inter alia scribens: Non ergo visum est ad mobilitatem necessitatum mundano-rum, Dei Eeclesiam commutari, honores aut divisiones perpeti, quas pro suis causis faciendas duxerit iraperator; sed his née ipsi diu fruuntur, siquidem jam memorata Vulgarorum gens protinus irrult et universa circa Danubium occupаt.“

От това излиза, че в края на 4 век българите са представлявали силен народ, способен да отнеме от Византия дунавските провинции. Важно е да се отбележи, че Анастасий (Historia de viti Rom. Pont. Patrolog. lat. 128, col. 1393 f) пояснява събитието с любопитната подробност, че българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право. (“…quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes”).

Тези провинции били двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания („…utramque Epirum, novam videlicet veterumque totamque Thessaliam. atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demon-stratur, eu jus nunc patria ab his Bulgarie Bulgaria nun-cupatur,“ ibid. 1392).

За това въстание, станало около 378 година, против римляните и гърците намираме данни и при Йордан (De Get. 24. 140), където той пише че мизийските готи, сиреч гетите, въстанали и заели Тесалия, Епир, Ахея и Панония. При такъв етнически образ на въстанието, което е въвлякло хора от северната и южната страна на Дунава, Анастасий Библиотекар е прав, като отбелязва, че са се съединили земите на етнически близки племена. Тоест българите са подчинили по правото на сродството (jure gentile) онези, които са им били сродни – тракийците на юг от Дунав. Над тези неща трябва да се замислим.

Към оплетената терминология ще прибавим и още един факт. Там, където Йордан говори за готи или гети, Анастасий пише за българи, но е очевидно, че се има предвид един и същ народ. В единия случай се употребява по-общото, групово название на племената, а в другия едно от тях – българското – което е водило останалите във въстанието.

По-нататък продължаваме с Йоан Антиохийски (6 век), който съобщава, че имп. Зенон (474-491) през 482 година се обърнал за помощ към българите, клед като остроготи нападнали дунавските провинции. („ton Zenona tote proton tous kalomenous Boulgarous,“ Johannis Antioch. Fragm. еd. Mueller, p. 619) Значи и след разпадането на атиловата империя българите са продължавали да бъдат достатъчно силни, за да ги търси Византия за подкрепа.

Оттук следва и ясният извод: Още през 4 век българите са били оформен и широко известен етнос, определено на Балканите, докато хуните на Атила са дошли и са се претопили сред тях, а пък известна част от готите са поели на път, за да създадат колонии в централна и западна Европа. Ще вметнем само, че Йоан нарича македонците с името българи. Оттук и друг извод: ако древните македонци са били “траки”, по-скоро може би келти, то значи българите няма как да бъдат самоеди, чуваши, монголи, тюрки и т.н., както смятат мнозина на основата на необосновани догадки. Понеже има много основания да се смята, че македонците през 4 век са били славяни, то значи и българите в 4 век са били славяни.

През 488 година Теодорих, водач на готите, се е сражавал в района на Сирмиум с гепидите и техните хуно-български съюзници, които имали за водач Буза (Pauly, Real-Encyclopaedie, “Bulgaroi”). Едва ли е случайност, че името Буза (Буса) е идентично с името на предводителя на антите Буса или Божа (375 г.), тоест славянско.

Докато сме на тема за тази битка, да споменем и че Енодий (Monumenta Germ. Historica. Auctorum antiquissimorum, VII. p. 205) е писал: „Stat ante oculos meos Vulgarum ductor libertatem dextra tua adserente prostratus“.

Българският историк Ценов в своя труд от 1930-та с право се възмущава, че неговите колеги виждат в старите българи някакви тюрки, защото са взели латинската дума дума „libertatem“ за личното име Libertem и го “обяснили” с тюркското “albertem”, което значи “рицарска доблест”. Трябва ли да поясняваме, че това обяснение няма нищо общо с истината и че по-крещящ пример за тенденциозност едва ли може да се посочи.

От свидетелството на Енодий всъщност ясно се вижда, че Теодорих Велики при похода си на Балканите се е натъкнал на българи край устието на р. Сава, тоест българите през 488 година са били местното население в този район.

Комес Марцелин (Chronica Minora, p. 94-96) говори за нападения на Балканите през 493 г. (наричайки нападащите “скити”), през 499 г. (наричайки нападащите българи) и през 502 г. (“consueta gens Bulgarorum”).

Теофан (стр. 222), писал няколко столетия по-късно, говори за нападения на българи през 502 г., а това дълго време се е считало за първото споменаване на българите в историята. От изложеното става ясно, че това е грешка. Грешката е превърната в абсурд, когато своеволното наричане на българите “нов народ” от страна на Теофан за година 679 е прието от не един и двама историци за неопровержим факт. Този “факт” обаче се опровергава не само от другите споменати досега автори, а и от самия Теофан в хрониките му за предходни години.

Касиодор (ок. 480-575) е писал (Patrologia lat. 69. 1247), че Италия си е върнала Сирмиум едва когато Теодорих Велики е взел града от българите през 504 г. („Нос Cos. virtute, D. N. rеgis Theodorici victis Bulgaribus Syrmium recepit Italia“). Интересното е, че съюзници на българите са били гепидите, а ако трябва да вярваме на официалната историческа версия, значи германците-гепиди са се били на страната на тюрко-българите срещу германците-готи. Можехме да приемем тази очевидна нелепост като случайно еднократно явление, ако нямаше и други поводи да се счита, че гепидите са били по-сродни на българите, отколкото на готите.

На друго място Касиодор (Monum. Germ. p. 240) е писал: „…egit de Hunnis inter alios triumphum… neci dédit Bulgares toto orbe terribiles“.

От това следва, че той е различавал хуните от българите и е считал последните за една от най-опасните сили в целия свят. А от това пък следва, че с подобен епитет може да бъде удостоен силен и многоброен народ, а не някаква малка тюркска или друга орда, която набързо може да изчезне, разтваряйки се в друг етнос. Че българите и в 6 век са продължавали да бъдат силни, се вижда и от това, че цар Аталарик в писмо от 527 г. ги нарича “българското множество” (“Non te terruit Bulgarum globus,” Cassiodorus, Variarum, VIII, 21).

През 505 година водачът на разбойническа група Мундо (родственик на Атила, според едни бил гет, според други – гепид) бил атакуван край областта, където се влива Морава в Дунав. Гърците отново повикали на помощ българите. В битката българите били разбити (Магcellinus Cornes, p.96; Jordanes, Romana, p.46; Getica, р.125; Ennodius, p.210-11).

През 514 година Виталиан въстанал против имп. Анастасий и армията му се състояла от събирани в Мизия и Тракия българи (“ounnon kai Boulgaron”). Теофан (p. 247) употребява същия израз. Georgius Hamartolus (II. p. 619) добавя и „gothan“.

Няма никакво съмнение, че и в последвалите въстания през 516 година са участвали същите съюзници. По-нататък Комес Марцелин (6 век) пише за година 535, че византийският пълководец патриций Цита попаднал в Мизия на неприятели българи, които го отблъснали в Тракия: „Tzita patricius in Mysia cum hoste Bulgarum con-grediens ad Jatrum superior invenitur“.

Янтра, Ятра или Jetrus – южен приток на Дунав, реката, на която е разположен и съвременният град Търново. Значи през 535 година българите са живеели там, където си живеят и днес, а освен това са се наричали по същия начин – българи. Обръщаме внимание на тези факти не само да покажем, че на юг от Дунав са живяли българи много по-рано от Аспарух, но и заради това, че тези земи сами по себе си не са пригодни за живот на номади, но пък са ценни за уседнали земеделци.

С цел по-голяма точност ще отбележим, че Йордан (Jordan, Getica. ed. Mommsen, p.63, nota 9), a още преди него Кассиодор (Cassiodorus, Monum. Germ. Auctor, antiq. XII. 239-240, nota 3) изписват името по различен начин: или “Bulgares”, или “Vulgares”, или “burgares”.

Любопитно е, че Йоан Малала, писал между 528 и 540 г. (Malalas, ed. Bonn. p. 402, 404 5), разказвайки за едно и също събитие, употребява на едно място “хуни и българи”, на друго “хуни и готи”, а на трето “готи и скити”. Освен че Малала отлично е знаел българите (още през 540 година!), чрез него можем да се опитаме да обясним терминологичната главоблъсканица. Веднъж в дадено събитие се споменават по-общите прозвища на народите, а друг път се уточнява точно кои племена на тези народи са участвали в конкретното събитие.

Терминологията зависи най-вече от личните привички на античните историци. Например Прокопий Кесарийски никъде не употребява името българи, а го заменя с “хуни”, докато много други, както видяхме по-горе, отлично са ги различавали, говорейки за “хуни и българи”. Като твърде възможна причина за смесването на имената на хуни и българи може да се предположи съвместното образуване на хуно-българската държава. Освен това, както отбелязахме, след разпадането на Атиловата империя името на хуните постепенно изчезва, докато това на българите си остава и затова старите писатели са гледали на българите като на продължители на хунската история.