ВЕЗБЕНАТА ПИСМЕННОСТ

ВЕЗБЕНАТА ПИСМЕННОСТ

Борис Николов

У българския народ има едно древно изкуство - бродиране с цветни коприни върху тъкани, пак от коприна; бродиране на блузи, пояси, ръкави, елечета, ризи, които се дават за спомен на любим човек - при годеж, сватби, кръщенета, имени дни и други празници. Тук творецът е влагал най-голяма любов и умение. Направял е най-хубавото, на което е бил способен, предавал е най-хубавото, което има в себе си. То е прегръдка, целувка... Такива образци в българския народ има безброй много, везба - навсякъде. Туй е било най-любимото занимание на жените. Това са чудни плетеници - везби, шевици, където ръката на майстора, водена от любовта и въображението, е създала прекрасни образци. Това е женско изкуство. Но в това изкуство е скрито друго, много рядко явление - "шепота на душата" - говор на душа с душа.

Преди много години старата игуменка на женския манастир в Габрово ми показваше везби. Такива тя имаше много, събирани години от народа, и ги пазеше свято в една ракла. Тази монахиня се казваше баба Елисавета ( или София, не помня много добре името й). Тогава,още ученик, аз събирах народни умотворения. Седнем до софрата на трикраки столчета, покрие баба Елисавета с чиста, бяла кърпа и разгърне отгоре риза със сложна везба. И ми покаже във везбата: "Синко, я погледни, не виждаш ли тука буква?" Тогава аз изучавах и старите азбуки - глаголицата и кирилицата. И виждах в сложната плетеница наистина - буква! А до нея - друга, и друга... Тя туря ръката си на буквите, мести я по-везбата и чете... Получава се дума - благословия, добро пожелание. Буквите са от старинната азбука - глаголицата: те имат прилика с буквите от древните източни азбуки - индуски, китайски, японски, египетски, персийски. Глаголицата е дадена още от петия век от готския епископ Улфила, който е живял в Мизия, в Никополис - ад - Иструм...

Като ми показваше баба Елисавета буквите с ръка, аз наистина ги различавах в плетениците; като ги свързваше с думи, те оживяваха и се явяваше малка молитва, благословение или благопожелание. Ето каква писменност се крие в народното изкуство - много древно, от незапомнени времена. А може би в това изкуство са скрити някои данни за историята на този народ, не знам. Това беше много отдавна.

Но игуменката баба Елисавета, като туряше ръка на буквите, появаше да ги пее понякога. От къде вземаше тези мелодии? Ех... От живота преди векове... Като ги слушаш тръпки те побиват. Пък и какъв глас имаше тя! Беше глас като зряло жито. Пееше със затворени очи, като че гледаше в другия свят... Много гласове се чуваха в тези мелодии. Очидваше ме от къде ги изваждаше баба Елисавета. Тури ръка на буквата, затвори очи и пее...

Всички изкуства, каквито и да са, са език на космическите човечества. Човечествата във Всемира винаги са общували, общуват и сега. Ами - това е смисълът на изкуството, то не е лично. Вдъхновението иде от целия Всемир, безброй много човечества живеят и техният живот се изявява чрез изкуствата.Тъй и ние го познаваме тук, на Земята. Душата знае космическия език, преживява го, дава му израз по хиляди начини - в творчеството. Чрез мисъл, рисунък, песен, везба, поезия, танц...

Сега трябва да кажа няколко думи за малкия девичски манастир в Габрово, който се намираше в средата на града, край река Янтра. Това беше чудна градина! Черквичката, камбанарийката с хубавото звънче, което всички познаваха и обичаха ("Калугерките звънят", тъй казваха в града); то отекваше в душите на всички, млади и стари, като молитва и им даваше сила и надежда. Щом го чуят, домакините ще се прекръстят, ще кажат: "Калугерките!" И всички знаят, че от там всякога може да дойде помощ в нужда. Калугерките не бяха много, но поддържаха идеален ред и чистота в манастирчето. Градинката - малък парк - изобилстваше с цветя и плодни дръвчета. Нямаше никъде другате такива цветя! Комуто и да станеше нужда за цветя по разни случаи, по разни тържества - годежи, венчавки, кръщенета, именни и рожденни дни, пътуване до Божи гроб или посрещане, трябват ли цветя - "Калугерките!"

На някоя малда домакиня, още неопитна в сложната домакинска работа, й трябва съвет - "Калугерките." Яви се нужда да се помогне при раждане или при болен, да се гледат малки деца докато родителите са заети - "Калугерките."Тя винаги се отзоваваха; дойдат тихо, скромно, незабелязано, свършат работата си и си отидат. Калугерките съхраняваха опита на много поколения преди тях. Този опит беше сила, на него можеше да се разчита. И младата домакиня, пък и възрастната, имаха надежда - "Калугерките"! Те бяха опора, имаха лек за всичко. Какъв народ е минал през тези скромни килийки! То беше като древно злато, скрито там за крайна нужда. Всички го знаеха и разчитаха на него - "Калугерките"...

Всеки ден в малката черквичка се отслужваше служба. А как пък пееха! Служеше стария поп Иван. А псалтът, дядо Дянко, имаше глас, който като че идеше от бездната или от небесните висини...

Велико изкуство се иска, за да поддържаш в сърцата на хората хубавите чувства. Това е възпитание. Тъй се поддържат добродетелите в живота.Тогава човек върви със стройна, благородна стъпка и работи за благото на всички. Тук трябват работници, и то какви! Избрани! За тях Христос казва: "Вие сте солта на Земята."

Отминаха хубавите времена. Но остана споменът в душите и благодарността - "Калугерките"... Сега вече малцина могат да си спомнят това. Но доброто не се губи! То ще се възроди в нови форми, още по - прекрасни. Да благодарим за онова, което е направено. То е основният камък, на него почиват добродетелите, любовта към всичко прекрасно. Тя е заложена в душите ни и ще принесе плод многоценен на времето си.