Българският символ IYI

Българският символ  IYI

 IYI е по българските земи отпреди 3000-8000 години, стар колкото свастиката.

Намираме го изсечен в камък- тракийската пещера-светилище край Ситово, област Пловдив, в пещерата Магура, Белинтаж, Надарския надпис, обредните масички от Сапарева баня, съд от музея в гр. Нова Загора, ранна Бронзова епоха, върху Бакарната книга, намерена в Родопите и изнесена в Македония, където се намира днес. Също и по  шевиците, по обредните хлябове.

През 1987 година Стамен Михайлов посочва в “Известия на Народния музей във Варна”, книга 23, стр. 92-95., че IYI се среща сред знаците на неолитната винчанска култура, която е сродна с тези на Градешница и Караново.

IYI е арийски знак, както и свастиката. 

(Стефан Византийски твърди, че Ария е едно от по-старите имена на Тракия. Идва от подопечените на бог Арес или Арий, арйаните.) 

IYI  означава Върховна сила, Божествена сила. Няма нищо общо с някакъв бог Тангра-мангра(Възникването на бог Тангра и тангризма може точно да се датира - някъде началото на миналия(20-ти) век.  Геза Фехер го предположи, Бешевлиев го създаде от две чертички), нито със сарматският род Дуло.( Родът Дуло носи имена използвани от сарматите в Боспорското царство. Едно от имената записани в боспорските надписи е Дулес. Подобно име се среща по-късно по "ромейската" керамика около Мадара.)

_{©Ванко Николов ©_Българионъ}° ^®Ⓥ˜☼

Как бяха измислени “волжките българи”. Хронология и технология на измамата

 Как бяха измислени “волжките българи”. Хронология и технология на измамата – първа част

Автор: iliyanv Категория: История   

 Известията  на неколцина средновековни арабски и европейски пътешественици за народите, населяващи средното течение на Волга и особено на арабина Мохамад Ибн Фадлан, популярно в България със заглавието си „Пътешествие до Волжка България” са  широко известни. Те са  крайъгълен камък на една от теориите  за произхода на българите – тюркската, която е  господствала в Европа почти 200 , а в България повече от 100 години. Почти няма известно име сред историците в Европа през XIX  и XX век, което да не се е повлияло в една или друга степен от пътеписа на Ибн Фадлан , а мълвата очевидно е успяла да премине  и  през дебелите зидове на атонските манастири, поради което   Паисий Хилендарски ще напише: „Тук във войната славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари — и до днес, и били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово.”  Смятания  за патриарх на българската история  и основен глашатай  на тюркската теория Васил Златарски пише в „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) „: „Първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu, Hiung-nu) в китайските летописии и хуни ( — Hunni) у европейските автори...”. Впечатляващо е, че всички историци, които твърдят, че българите са получили името си от името на река Волга не желаят да се съобразят с очевидния факт, че в древността голямата река е била известна на европейските  географи с името Ра, а преди началото на XVI век името на реката е било известно само с  няколкото си тюркски имена – Атил, Итил, Идел и Етилия, но за Волга никой не е чувал или чел. Че тюркската теория е изобретена от руските имперски историци, а личности като Златарски  и неговите последователи  само са я транслирали на български език, говори и факта, че веднага след като започва разкопки в Плиска през 1899 г., групата на Успенски, в която е включен и лекаря анатом д-р Богдан Еллих, започва трескаво да търси и анализира човешки  черепи в некрополите и първо ги сравнява с чувашки, казански и пруралско-монголски черепи. По-късно в изследването ще покажа с данни как очакването им за сходство се срутило с гръм и трясък. Истинско земетресение в хипотезите им предизвикало откритието в Плиска, че българите освен гръцки език са използвали и кирилица стотици години преди разпространената мълва за нейното създаване от митологичните братя Кирил и Методий. При разкопките на Голямата базилика вместо черти, резки и тюркски руни те откриват в строителните знаци върху каменни блокове множество латински букви и знаци на кирилица. Строителните знаци и надписи  като  ЖУЛ , ДЕЛАНЬ БАНЬ и други, в които е налична и графемата „Щ”, изключват всякаква вероятност те да са съставени от гръцки букви.   Както е известно, екипът на Успенски датира Голямата базилика във времето на  Муртаг, т.е. началото на IX век. Само че базиликите не се строят от граматици, а от майстори строители. Откритието  на Успенски означава, че за да се ползват строителни надписи на кирилица в ежедневната работа, тя е била част от  културата на местното население вероятно стотици години преди това.

Въпреки доказаната  несъстоятелност на теорията за тюркския произход на българите , тезата за кръвно родство между дунавските българи и волжките булгари продължава да се радва на голям  брой привърженици. „Булгаризъм” е  сравнително ново обществено движение, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространен и в съседна Чувашия, което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, които са  потомци на фадлановите волжки булгари са и роднини на съвременните българи. Основни  апологети на това движение са  Татяна Ярулина  и    Фархад  Нурутдинов, които обосновават тезата си с манипулирано фонетично сходство и  чрез  един  съмнителен руски превод на препис на преписа на тюркския исторически епос „Джагфар тарих”, имащ всички белези на оригинален труд, написан през втората  половина на XX век. Особено любопитен момент е, че татарските и чувашки поддръжници на тезата водят помежду си остри дискусии, като всяка страна отрича правота на другата да се нарича  наследник на древните булгари. Парадоксално е, че на езика на спорещите т.н. Волжка България звучи по начин, твърде далечен и различен за нашето ухо – на чувашки  е Атӑлçи́ Пӑлха́р  - фонетично „Атълшчи Пълхар”, а на татарски   -     IdelBolğar, фонетично - „Идел Болфар”, т.е. „булгар” е руския фонетичен  вариант на оригиналното тюркско наименование.  Очевидно прелюбопитното обстоятелство, че звученето „булгар” е постигнато през услужливото посредничество на руския език, а както ще видим по-нататък – то се дължи на несъвършенството на куфическата арабска писменост, на която са написани арабските извори от X и XI век, не впечатляват с нищо изследователите. Претендентите за наши роднини също забравят удобно, че в латинските и гръцки извори, каменни надписи и метални печати от  V  до края на ХII век българите са наричани „вулгари”.

Пътеписът на Ибн Фадлан е станал популярен в Европа и Близкия Изток чрез включване  на отделни  негови фрагменти в съчинението на  персийския географ и енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение, пленен от мюсюлманите като дете, Якут е живял, пътешествал и работил  главно в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо,Сирия. Близостта до Византия е  причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още през ХIV век.

 През 1923 година в библиотека на гробницата на имама Али ибн Риза  в град Машхад, Иран е открит почти цялостен препис на фадлановия пътепис, т.н. Машхадски препис, за който се е мислило дотогава, че е загубен безвъзвратно за науката. Откривател  е  емигриралият от Русия лингвист  и специалист по Изтока Ахмедзаки Валиди Тоган. Башкирец по произход, роден в малко градче от Уфимска губерния – т.е. само на 200 км от Волжка България , един от лидерите на башкирското национално освободително движение 1917-1920 г. и  краен пантюркист. 

 През 1935 година правителството на Иран подарява на Академията на науките на СССР фотокопие на Машхадския препис. Фотокопието е много качествено и показва всички граматически особености на преписа. Черно бялата фотография не е успяла да предаде само спецификата на заглавието, което единствено е изписано с червен киновар от преписвача, спазвайки най-вероятно оригинала на Ибн Фадлан:
„Книга от Ахмад ибн Фадлан ибн Абас ибн Рашид  ибн Хамад,  клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите. Това е книга на Ахмад ибн Фадлан ибн  Абас  ибн Рашид ибн Хамад клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите, в която ни съобщава за това, което сам е видял в страната на тюрките, хазарите, русите, сакалибите, башкирите и други, независимо от различията на вярата им, историята на техните царе и положението на делата им”

През 1939 г. книгата е издадена  в превод на Андрей  Ковалевски и редакция  на  издателя акад. Игнатий Крачковски в обем 200 страници, от които само 34 съдържат текста на Фадлан. Останалите 166 са предговор, коментари, обзор на ползваните извори и много подробни руски и арабски указатели. Краят на записките на Фадлан липсва, на практика последната оригинална глава обхваща описанието на русите. Последната част на книгата – „При хазарите” не е оригинален текст от преписа, а е запазен фрагмент  от „Речника” на Якут ар Руми.  През същата предвоенна година А.В.Тоган издава книгата  в Германия. За кратко време  пътеписа се превръща в един от най-популярните текстове в света. Доказателство за което е и създаването на холивудската филмова продукция  „Тринадесетият войн”. Любопитен детайл е, че през 1999 година по идея на режисьора Майкъл Крайтън в Холивуд излиза друг филм със същото заглавие, а в образа на Ибн Фадлан се е превъплатил актьора Антонио Бандерас.

Един от най-впечатляващите факти, които се съдържат в книгата, е че от първия до последния ред Фадлан  нарича управителя на страната „малик ас сакалиб” – цар на сакалибите, а там където използва „цар на булгарите” става дума за жителите булгари, които обитават седалище на царя на сакалибите. Т.е. Алмъс едновременно  е цар на страната на сакалибите, в която управляват още четирима негови колеги, наречени също „царе” и едновременно е повелител/емир на седалището си, наречено Булгар. В заглавието, което както вече споменах е написано от самия автор и което може да се приеме за есенция на съдържанието – името на булгарите също липсва. Този факт е бил толкова поразителен за преводача А.П.Ковалевски и редактора акад. Крачковски, че те вместо оригиналното заглавие измислили нещо съвсем неутрално - „Пътешествие на Ибн Фадлан до Волга”. Съветските и руски учени пазят гробно мълчание по този особено важен въпрос повече от 70 години. Същото се отнася и за българските им колеги. Самият акад. Крачковски в предговора с половин уста отделя едно изречение за наименованието „сакалиби”, обяснявайки, че  за Фадлан това е обобщаващо наименоваие на северни народи. Което е невярно, защото и русите и народа вису са северни народи, но са споменати с конкретните си имена. Важно е да се отбележи, че навсякъде в превода името „сакалиби” е заменено със „славяни”. Можем да обобщим политиката на преводач и редактор  с едно известно правило на действие, характерно за болшевишка Русия: има сакалиб – има проблем, няма сакалиб – няма проблем. Ковалевски си е позволил още една манипулация – изписва името на народа „болгар”. Традиционно от времето на Татишчев  руската историография използва името „болгар” за означаване на дунавските българи, а „булгар” за волжките тюрки. Този дребен проблем е изправен във второто издание на книгата от 1956 година, а превода отново е на А. Ковалевски. След първото издание в СССР се провеждат множество публични обсъждания, на които се появяват критични бележки от страна на арабисти и специалисти по Изтока за точността на превода. Във второто издание вече е въведено ново изписване „булгар”, основателно е добавена тюркската управленска титла на царя на сакалибите „йълтъвар”, коригирани са някои лични имена, както и наименования, отнасящи се за племето „сувар”. На читателите, които си служат с руски език препоръчвам прочита на второто издание, а коментарите и бележките – от първото, което е обаче библиографска рядкост. Във второто издание „сакалибите” отново са си останали популярните „славяни”.

А.В.Тоган също издава книгата си с неутрално заглавие: ” lbn Fadlan’s Reisebericht ”, Leipzig. 1939. В. 24. N 3. „Доклад за пътуването на Ибн Фадлан”. Той е избрал обаче ангажиращо подзаглавие, което е далеч от оригинала : Aḥmad b. Faḍlān b. al-Abbās b. Rāšid b. Ḥammād) war der arabische. Autor des Reiseberichts über eine Gesandtschaft des Kalifen al-Muqtadir, die am 21. Juni 921 von Bagdad zum Hof der Wolgabulgaren aufbrach und dort am 11. Mai 922 ankam , Ахмад ибн Фадлан, автор на пътепис за едно посолство на халиф Ал Mуктадир, което тръгна на 21 юни, 921 от Багдад до столицата на волжките българи и  пристигна там на 11 май, 922 . Формално основание за манипулацията Тоган намира във факта, че списъка на фадлановите народи  в заглавието завършва с „и други”. По същество обаче в основата на безскрупулните му фалшификации стоят чисто политически мотиви. Тук допълнителната  уловка е, че на немски език дунавски и волжки българи се изписва по еднакъв начин.Тоган упорито защитава тезата, че волжките българи и дунавските са части от един народ. Най-общо казано, за него всички народи в Европа до Волга се делят на две огромни групи – тюрки и германци. През 1935 г. защитава докторска дисертация във Виенския университет по темата „Пътешествието на Ибн Фадлан до северните българи, тюрки и хазари”. През 1935-1938 преподава в Бонския и Гьотингенския университет. През 1939 година обаче Германия се оказва некомфортно място за пантюркисти и тогава благоразумно се премества да живее в Турция, където е арестуван и лежи за кратко в затвора за участие в нелегална тюркска организация.Почетен доктор е на университета на Манчестър от 1967 година. И така, след Малка България, Тъмна България и Голяма България, след дунавски българи, волжки българи и сребърни българи, пантюркиста Тоган въвежда в научен оборот още един вид българи – северните. За западноевропейските историци от първата половина на ХХ век  откривателя на Фадлановия пътепис - Тоган се превръща в говорител на истината от най-висш порядък.

За разлика от неутралните подходи  към заглавията в руските и немското издания, българското определно води класацията  по манипулативност  - „Пътешествие до Волжка България”, превод от арабски  Г. Наумов, ИК "Аргес", София, 1992. ”  Ще дам  пример с кратък цитат от началото: „Тази книга е написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид, бну Хаммад, последовател на Мохамед бну Сюлейман и пратеник на Ал-Муктадир при царя на славяните. В нея той ни съобщава какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела.” Освен че липсват сериозни пояснителни бележки в изданието, още с първите редове чрез грешно поставяне на скоби.  читателя влиза в заблудждението,  че руснаците  са славяни, а в други бележки се твърди, че под славяни следва да се разбира българи. Манипулацията „сакалиби – славяни” въвежда в заблуда не само обикновения читател. Дори известния български историк проф. Йордан Иванов, който е познавал пътеписа на Фадлан от запазените фрагменти на Якут ар-Руми, през 1931 година възторжено ще напише абсурдното твърдение, че още през Х век дори на арабските пътешестевници е било ясно , че волжките българи са славяни. Това показва, че манипулацията „сакалиби – славяни” не е била изобретена от А.Ковалевски и Крачковски,  а те просто безкритично  са се  отнесли към заблудата,останала меродавна в Европа н продължение на векове.

Преписът на Ибн Фадлан е написан на куфическа арабска писменост. В  бележките си към първото издание А.Ковалевски отделя специално внимание и обяснява подробно проблемите при транскрипцията на неарабски наименования , които произхождат от  малко известни и непознати на арабския свят народи, каквито са тюрките,  и предаването им с арабската писменост. Така от бележките му научаваме, че проблеми  могат да възникнат с кратките гласни – краткото „А” може да се произнася като кратко „Е”, краткото „У” като”О” – така например е възникнал проблема при изписването на ”Булгар” или „Болгар”. При съгласните възможностите за грешки и манипулации също не са за пренебрегване: „Б” може да означава „П”, „Г” често се предава като „К”, объркване може да се получи при двойката съгласни „ДЖ” и „Ч” и други. От това също следва , че „Булгар” може да се прочете и като „Пълхар” и като”Болфар”, каквото е съвременното звучене на чувашки или татарски език. Ситуацията се усложнява още повече, когато пътешественикът е персиец, а в случая с пътеписа на Ибн Фадлан – и когато преписвачът не е знаел арабски и е преписвал механично, изпускайки на определени места точки под и над графемите, проблеми които А.Ковалевски изчиства едва с второто руско издание от 1956 година. За илюстрация на казаното ще дам пример с един и същ израз, взет от различни издания на книгата:

Руско издание от 1939 г.: „ Когато пристигна писмото от Ал-Хасан, синът на Балтавар, царя на славяните ...”

Руско издание от 1956 г. : “Когато пристигна писмото от Алмуш, син на йълтъвар Шилки, царя на славяните...”

Българско издание от 1992 г: "Когато пристигна писмото от Алмуш на Хазар, син на Балтацар - цар на славяните ...”

Американско издание 1979 г. на университета в Индиана, превод от арабски: „When the letter of Almish ibn Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah  reached ...”  ( Translation from the original Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation, Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979)

 Забелязва се пълното смислово сходство между руския превод от 1956 и американския от 1979 г., в текста вече присъства  тюркската благородническа титла „йълтъвар” – важно доказателство за тюркския произход на волжките туземци.  Американския превод твърдо се придържа към Машхадския препис и „сакалиби”  не са манипулирани в „славяни”.  Американското издание е особено важно за нас и с наименованието на т.н. „булгари” – Bulghars. Както се вижда, на английски изписването и фонетичното звучене на  волжките булгари е съвсем различно от дунавските българи, а звученето е почти идентично с татарското „Болфар”. Именно „булфар”, а не „булгар”  е наименованието на ценните животински кожи в Средна Азия на местните тюркски езици. Горните констатации получават потвърждение и от друг арабски пътешественик - Абу Хамид Ал Гарнати Испанеца, който посещава Булгар през 1136 година и се е докоснал лично до езиковите неволи на арабите с тюркските наименования и имена, който пише: "... А учените при тях се наричат БАЛАР, затова са нарекли тази страна БАЛАР, което означава "учен човек", и това са го арабизирали и са започнали да я наричат Булгар."

Фалшификатът „Джагфар Тарихи” е създаден през втората половина на ХХ век – първа част

Фалшификатът „Джагфар Тарихи” е създаден през втората половина на ХХ век – първа част

Автор: iliyanv Категория: История   

  „Булгаризмът” е  сравнително ново обществено движение в Руската федерация, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространено  в съседна Чувашия, а отскоро и в Башкортостан (Башкирия), което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, чуваши и башкири  са  потомци на Ибн Фадлановите волжки булгари и са кръвни роднини на съвременните европейски българи. В тази теза има една истина и една неистина: истината е, че Ибн Фадлановите волжки туземци-тюрки са прадеди на днешните чуваши и волжски татари. Неистината е, че тези хора нямат нищо общо с европейските българи, което се доказва категорично с археологичски, лингвистични  и генетични аргументи. Изминаха повече от 15 години, откакто  систематично и агресивно  невярната теза се насажда и в българското публично пространство. Сериозна подкрепа на рекламните лица на „булгаризма” в множество телевизонни предавания по национални телевизии им оказват доживотния директор на НИМ Божидар Димитров, някои популярни исторически и „патриотични” рубрики на  БТВ, ТВ „СКАТ”,  и др. Излъчват се много интервюта и предавания на живо с участието на водещата личност в тази афера Фархат Нурутдинов  и негова колежка с много подходящото за целта име доц. Татяна Ярулина – ал Булгари. За всичките тези години нито един историк, журналист или дори зрител няма да попита „академика” или „доцентката” защо в чувашкия и татарския език няма дума „булгар”, а вместо нея оригиналните думи са „пълхар” и „болфар” , а „булгар” е руската транскрипция и фонетичен еквивалент на оригиналното наименование.

 В blog.bg се открояват ярко поне двама човека, които са основни дистрибутори на теорията: фронтмена, небеизвестния сеновски пантюркист Валентин Иванов – Аtil/ http://atil.blog.bg/ и бек-вокалиста и също така популярен   поп-фолк  историк Кирил Милчев, известен с поне три профила тук – letopisec/http://letopisec.blog.bg/, arhivar/ http://arhivar.blog.bg/ и bls/ http://bls.blog.bg/. През 2006 година  наглостта на булгаристите достигна галактически мащаби с отпечатването  на българско издание на „Джагфар Тарихи” под общата редакция на проф. Андрей Пантев, превод от руски проф. Васил Колевски и печат на издателство „КАМА”.

 За проф. Пантев е общоизвестно, че познанията му по късноантична и средновековна история на България (да не говорим за Средна Азия) едва ли надхърлят тези на ученик от средните класове. На личността на проф. Васил Колевски ще отделя малко повече внимание, защото той е сравнително по-неизвестен за читателя. За целта ще използвам услугите на Уикипедия:

Професор Васил Ламбрев Колевски е български литературовед, доктор на филологическите науки. Роден е на 6 март 1925 година в село Яврово, Асеновградско, област Пловдив. Завършил е прогимназия в родното си село, а гимназия през 1945 година в Асеновград. През 1943 година става член на РМС (Работнически младежки съюз). От октомври 1945 до април 1946 работи в околийския комитет на РМС в гр. Девин. През 1946-1948 изкарва военна служба в НШЗО (Народна школа за запасни офицери) в град София. През 1948-1951 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалности руска и българска филология. През периода 1952-1955 г. е аспирант по руска литература в Московския държавен университет  „Михаил Ломоносов“. Там защитава дисертация за Маяковски.

От 1955 до 1964 г. работи като сътрудник на ЦК на БКП по въпросите на художествената литература. В периода 1964-1968 г. е ректор на ВИТИЗ и преподавател по съветска литература в същия институт. След 1964 г. е старши научен сътрудник в Института за литература при БАН, където през 1972 г. е избран за професор. През 1968 г. защитава в Института за световна литература в Москва докторска дисертация с книгата си „Патосът на октомври, Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки печат през 1917-1943“ — С., изд. на БАН, 1967. През 1975 г. е назначен за директор на Института по руски език и литература при БАН до 1977 година, когато институтът се закрива.

През 1990 г. се пенсионира като професор от Литературния институт при БАН. Колевски е член на БКП (БСП) от 1949 г. Взема активно участие в литературния и обществения живот. Бил е редактор, а по-късно и главен редактор на списание „Болгарская русистика“; председател на Дружеството на русистите в България и вицепрезидент на МАПРЯЛ (Международна асоциация на преподавателите по руски език и литература); в продължение на 15 години — заместник главен редактор на списание „Пламък“; редактор е на вестник „Мисъл“ от създаването му досега. Професор Колевски е лауреат на Димитровската награда на международната фондация „Георги Димитров“; кавалер на ордена на СССР „Дружба народов“ и на медала „А. С. Пушкин“; носител на наградата на Съюза на българските писатели, на наградата „Вапцаров“, на наградата „Найден Геров“ на Дружеството на русистите в България и др.

Творчество:

На руски език

·         „Поэма Маяковского „Хорошо“, С., изд. БАН, 1958;

·         „В. И. Ленин и художественая литература“, М., „Художественая литература“, 1972;

·         „Социалистический реализм. Теория и творчество“, С., изд. БАН, 1985.

На български език

·         „Патосът на живота, патос на литературата“, С., изд. „Български писател“, 1961;

·         „Литература на свободата“, С., изд. „Български писател“, 1969; второ издание 1983;

·         „Литературната критика за Христо Смирненски“, С., изд. „Български писател“, 1964; второ издание 1978;

·         „РЛФ — Борец за партийна литература“, С., изд. БАН, 1964;

·         „Ленин и художествената литература“, С., изд. „Наука и изкуство“, 1970;

·         „Идеологическа диверсия в литературата и изкуството“; С., изд. „Партиздат“, 1971;

·         „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;

·         „Литература партийна, народна“, С., изд. „Български писател“, 1975;

·         „Един е лозунгът“, С., изд. "Просвета, 1977;

·         „Огнярът-поет“, С., изд. „Народна младеж“, 1979; второ издание 1982; трето издание 1989;

·         „Живот и литература“, С., изд. „Български писател“, 1981;

·         „Слово съветско“, Пл., изд. „Хр. Г.Данов“, 1986;

·         „Нашият Пушкин“, С., изд. „Христо Ботев“, 1989;

·         „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;

·         „Корени на българщината“, С., изд. „Сибия“, 2004;

·         „Явровската „Света Богородица“, С., изд. „Анубис“, 2007;

·         „Само един живот“, Ш., изд. „Славчо Николов и сие“, 2009;

·         „Син на Родопа“, В. Т., изд. „Абагар“, 2010

Тук желая да вместя и един цитат от проф. Колев от статия във в.”Дума”, с който мисля, че картинката около издаването на „Джагфар Тарихи” в България изглежда достатъчно завършена:

 ” ...Когато преведох от руски "Джагфар тарихи", предложих ръкописа на някои издателства. Но след месеци той ми бе върнат с различни "обяснения". Предложих на редакторите на вестниците "Труд" и "24 часа", на алманасите "Понеделник" и "Български страници" откъси от ръкописа, но те така и не бяха отпечатани. Помолих кредитни и некредитни милионери да спонсорират издаването на "Джагфар тарихи", като ги уверявах, че ще спечелят от това. Но никой не се съгласи... Ето защо от сърце поздравявам ръководителя и целия колектив на ИК "КАМА" за бързото и прекрасно издаване на "Джагфар тарихи". Искам да поздравя и редакторите на в. „ДУМА”, които преди това на три пъти публикуваха големи откъси от този забележителен исторически документ. Както се вижда има българи и българи!”

Когато говорим за феномена-фалшификат „Джагфар Тарихи” трябва да бъдем наясно, че за неговото създаване стоят изключително политически мотиви. Обективна основа на явлението е развиващият се през 20-те години на миналия век пантюркизъм в СССР. Малко по-късно сред болшевишката върхушка се появяват сериозни тревоги от тюркския национализъм, докато се стигне до идеята „Джагфар тарихи” като средство за разбиване на единството на пантюркистите. Притеснението от разпространението на  пантюркизма в Средното Поволжие и Приуралието води до контра действие – създаване на наукоподобната теза,  че  етническата основа на татарския народ е булгарския етнос. През август 1944 г. (в разгара на Втората световна война)  е публикувано  Постановление на ЦК на Всерусийската комунистическа партия-болшевики „За състоянието и мерките за подобряване на масово-политическата и идеологическата работа в татарските партийни организации”. Постановлението критикува недостатъчно добрата работа на татарските комунисти, което е довело до сериозни грешки при изясняване историята на татарския народ. През април 1946 г. в Казан се провежда научна сесия за произхода на казанските татари и това дава решителния тласък за превръщането на „Булгаризма” като основна линия за етногенезиса на татарския народ. Тази концепция активно е разработвана почти до 90-те години на миналия век. Крайната цел на концепцията е да се отдалечи населението от тюркските си предци. Особено строго е трябвало да се прикрие връзката на местните тюрки със Златната орда и се подчертае приоритетно сармато-аланския им произход. Фонетичната случайна прилика мужду европейските дунавски българи, подходящо компрометираната им главно от руски учени история и волжките тюрки, самонаричащи се пълхар/болфар е неочаквано добра комбинация за генералния замисъл. Впечатлява усещането, че както руския царски империализъм, така  и съветския болшевизъм изпитват комплекс за малоценност пред военно-административните достижения на Златната орда. Те не могат да преглътнат обективния факт, че това е държавното начало на Московията и че личности като Александър Невски и дори Иван Грозни са носили върху шлемовете си аяти от Корана, обективни исторически факти, които и днес всеки може да види на живо в Оръжейната палата в Москва. Този комплекс за малоценност ще ги принуди да фалшифицират до неузнаваемост един от основните извори за руската история „Повесть временных лет” и да доказват в продължение на 250 години,  че днепърските варяги, т.е. лодкари, докери и търговци на роби имат скандинавски произход, какъвто произход имат и първите руски князе. Трябва да отбележим, че все в рамките на този особено активен за болшевиките период на създаване на „автентични фалшификати”  в Москва през 1946 г. и публикуван и уж най-стария, т.н. Уваров препис на Именника на българските ханове, в който няма нито ханове, нито данни за българи и по-същество е толкова достоверен документ, колкото и ментето „Джагфар тарихи”. През 1945 г. излиза от печат 4-томната „История на България”  от акад. Николай Державин, един крайно неудобен за съветската историческа доктрина научен труд, в който Державин посочна автохтонния произход на българите и настаняването на Аспарух в Мизия по мирен начин, като федерат на Римската империя. Грешката много скоро е поправена, макар и не напълно, книгата и иззета от обръщение, доколкото това е било възможно. Днес във всички леснодостъпни източници в интернет мрежата информацията за тази „История на България” е заличена, макар че книгата все още може да се намери и купи в нашата страна от лица, които са я притежавали тогава. Както се вижда и съветските специални служби не са безгрешни и нищо човешко не им е чуждо, а това ще си проличи в следващите редове, когато ще анализираме техните грешки, допуснати в „Джагфар тарихи”.

И така, след като до тук можем да съберем под едно знаме ЦК на ВКП/болшевики, български червени професори с недостатъчна квалификация по темата, вестник „Дума” и издателска къща с многозначителното име „Кама”, интелигентния читател вече започва да се досеща накъде ще поеме работата с епоса на волжките тюрки.

Но нека да дадем думата на лицето, което притежава  по „наследство” „Джагфар Тарихи”, „акад.” Фархад Нурутдинов -  автор на предговора и племенник на  първия съдържател и преводач на епоса от арабски на руски език Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин:

„ ...И по време на Гражданската война (1918-1921) , ) чрез Къзъл Яр са евакуирани всички опозиционери на болшевиките, а сред тях са изключителни фигури на българското национално движение (Gayaz Iskhaki и др.) Не е невероятно, че точно един от тях може да е оставил за съхранение в Къзъл Яр безценния ръкопис на „Джатфар Тарихи “. Ние не знаем кой пази колекцията , но през 1939 г. вуйчо ми Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916 – 1941 г.) записал  текста на руски език в няколко тетрадки. Майка ми , Рашида Каримовина Нигматулина, сестрата на И.M-K Нигматулин, ми обясни причините за това:Според нейната история , в края на 30-те години е проведено пълното унищожаване на българските книги и ръкописи на националния български – написани на арабица.За да спаси “ Джагфар Тарихи „, поемата на Микаил “ Шан къзъ дастанъ “ ( 865-882 ) и „Барадж дастънъ “ епос (16 – ти век) , И.M-K Нигматулин преобразува текстовете на ръкописите на руски . И то съвсем навреме. Някой докладва за него, и той е извикан в отделението на НКВД (Народния комисариат на вътрешните работи). Тогава, за укриване на ръкописи на “ старата азбука“ се давала присъда от най-малко десет години в концентрационните лагери на Сталин. Но чичото е бил освободен. Това показва, че “ Djagfar Tarihi” е  открита и унищожена от служителите по сигурността . Текстовете написани на руската азбука, не са били обект на унищожаване, така че служителите на НКВД , които работят „стриктно по инструкция „, не се конфискували текстовете на чичо от същата колекция на руски език. И слава Богу за това, както се казва През 1941 г.в надвечерието на Великата отечествена война ( Втората световна война ) ,. И.M-K Нигматулин е мобилизиран, за да служи в Балтийския регион, в граничния град Лида  и изчезва скоро след началото на войната.Моята незабравима баба Латифа , която никога не е вярвала, в новината за смъртта на сина си, внимателно запазила всичките му книги и тетрадки . През 1966 г. , когато се готвех да вляза в университета, за първи път тя отвори малък килер и ми даде всичко, което е останало от книгите на чичо . В 14 или 15 тетрадки , пълни с дребен почерк , бяха текстовете на горепосочените български книги, записани на руски език. „ 

Есенцията на тази красива легенда е следната: през 1939 г. (през 1939 г. излиза от печат първото издание на „Пътуване по Волга” от Ибн Фадлан, но киигата е готова за издаване още в началото на 1938 г. !) по неизвестен, но чудодеен начин в ръцете на полуграмотния 23-годишен Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин попадат стари булгарски книги, написани на арабски език. С помощта на Аллах Нигматулин получава свише способност да разбира арабски език и бързо – бързо успява да направи превод на руски език. В този съдбоносен момент чекистите от НКВД също по чудодеен начин попадат в дирите му, конфискуват оригиналите на арабски, не проявяват някакъв здравословен интерес към руските преводи, които остават в Нигматулин и историята завършва със съветски хепи енд – няма конфискация на руските преводи, няма арестувани, няма и разстреляни (за сравнение - по анонимен донос от 1938 г. преводачът на „Пътуване до Волжка България”   Андрей Петрович Ковалевски е осъден по чл. 58 от Наказателния кодекс на РСФСР за контрареволюционна дейност и прекарва в изправителен трудов лагер 5 години – от 1939 до 1944 г., за назидание в първото издание името му не фигурира в книгата, която е официален научен труд на Академията на науките на СССР ). През 1941 г. Нигматулин служи в армията някъде в Прибалтика в пограничното градче Лида  и скоро след началото на войната изчезва удобно при неизяснени обстоятелства. Но най-интересното предстои: в началото на 80-те години Нурутдинов се оптива да пробута „епоса” на Академията на науките на СССР или поне да поиска финансова помощ за издаването му. След като получил категоричен отказ, той решил да направи конспект на съдържанието и да го публикува за своя сметка. За целта се усамотил на вилата си и започнал да реализира своя план. Но провидението имало други планове: един ден  неизвестни злосторници проникнали във вилата и задигнали оригиналните записки на неговия вуйчо, милостиво оставяки му част от неговия собствен конспект. Така на финала на тази съшита с бели конци легенда се оказва, че единствените налични документи са тези, съставени от самия Нурутдинов. Това е  много удобна теза, в случай че някой прояви любопитство да види все пак от хорски срам труда на Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин.

„Джагфар Тарихи” е  епос на тюркския народ булфар/пълхар. В Русия не му обръщат никакво внимание държавните научни институции, средствата за масова информация и рускоговорящото население. Причината е твърде прозаична: научната и познавателна стойност на „Джагфар Тарих” е абсолютна нула. Епосът включва исторически събития с 33000 годишна давност и завършва с част от българската средновековна история до цар Шамгун, т.е., с извинение, цар Симеон Велики. Авторите на фантастичната история са използвали един традиционен за фалшификаторите подход: сред свободното съчинителство на историите са подхвърляли небрежно топоними, хидроними и имена на личности, чувствителни за българското ухо. Така някъде накрая на света в централна Азия, хиляди години преди библейския потоп в повествованието се появява реката Кубрат, също и реката Дуло, използват се нищо не значещи словосъчетания без превод от сорта на: „дастанът за Тагмър”, „алп-биката Яребица”, “стената на дивовете”, „алп-бика Мишка”, „пълководеца Куберчек”, „начело с бия Аспарчук”, Вторият град се нарича Тамя-Маджи [съвр. Новоросийск] – (нерде Тамя-Маджи, нерде Новоросийск !? – бел.автора), „Този град [Кагърай] бил основан в земята на абасите, който му дал едно от имената на алпа Кубар”, „местните планини Балкантау”, „сардарът на българите Юрган”, „и големия син на Азак - Аспарух.”, „Иджиковия потомък Тиган”, „...била от юрганския род на хонското племе хот или хотраг.”  и много други подобни.

Няколко думи и за основната фонетична манипулация – побулгаряването на тюрския народ „болфар/пълхар”. Читателите знаят, че някои народи имат специфични особености на фонетиката си (българският не е сред тях). Гърците нямат звук „Б” и  го заместват с „В” , „П” или дори „МП”. Например думата „бира” те изписват и произнасят „мпира”. Рускоговорящите наричат Хитлер „Гитлер”, Херман – „Герман”; Тракия е „Фракия”, Теофан – „Феофан”, а Теодор – „Феодор”. Читателят трябва да запомни добре, че в този смисъл булфар/пълхар на руски се произнася „Булгар”.

Преди да премина по същество към грешките на фалшификаторите на „Джагфар тарихи” – а това ще стане във втората част на това изследване, ще си позвола да препоръчам на читателя прочит на статията ми в три части „ Как бяха измислени  “волжките българи”. Хронология и технология на измамата”  -    http://iliyanv.blog.bg/history/2016/02/01/kak-biaha-izmisleni-voljkite-bylgari-hronologiia-i-tehnologi.1426594

Това ще помогне за по-доброто възприемане на материала във втората част.

Следва продължение

Народен суверенитет. Суверен. Суверенитет и учредителна власт

"Народен суверенитет. Суверен. Суверенитет и учредителна власт

 1. Разлики между националния и държавния суверенитет и народния суверенитет

Категориите “национален суверенитет” и “държавен суверенитет” отразяват едно “външно” проявление на суверенитета. Неговата първоначална (по Русо) и най-дълбока същност се разкрива във вътрешнодържавен план.

Народният суверенитет не противоречи на националния и държавния. Нацията и държавата са носители на суверенитета, те са суверенни по отношение на другите държави и нации, но суверенитетът принадлежи на народа. Това е така, защото държавната власт, която осъществяват и нацията, и държавата, произтича от народа като единствен суверен. Той е “създател” и “носител” на държавната власт.

2. Суверенът

Възприемането на народа като суверен изисква известни уточнения.

От една страна, в народа като суверен се включват само гражданите. Извън този кръг лица остават индивидите, принадлежащи към същия етнос, но които са граждани на други държави.

От друга страна, корпусът на суверена обхваща само онази част от гражданите, които са дееспособни. Този кръг може да бъде ограничен от различни критерии:

възраст (18 години за България, 25 за Гърция и др.)

психическо състояние (за дееспособни се признават само лицата в нормално психическо здраве)

съдебен статус (извън корпуса на суверена остават и тези, които изтърпяват ефективно наказание “лишаване от свобода”)

Исторически са съществували и други критерии за ограничаване достъпа до суверена:

цензове – имуществен и образователен

пол – дълго време жените нямат избирателни права

наказателната санкция “лишаване от граждански и политически права”

3. Народен суверенитет и учредителна власт

Народният суверенитет е установяване чрез волята на народа на държавна власт. Учредяването на държавната власт е акт на реализиране на народния суверенитет. Тъй като съвременната държавна власт е юридическа власт, то и първоначалният акт на упражняване на народния суверенитет се свързва с приемането на Конституцията на държавата.

В теорията се поддържа схващането, че Общественият договор в теорията на Русо има конституиращо действие. Посредством него хората излизат от естественото си състояние и преминават в политическо – организират се в държава. От тази гледна точка Общественият договор не е продукт на суверенитета, тъй като преди него липсва политическо тяло, което да формира и изявява общата воля. В тази връзка Конституцията като последващ позитивноправен акт не може да се отъждествява с Обществения договор.

Същевременно съществуват достатъчно основания да се приеме, че този Обществен договор има и реконструиращо действие. Русо показва каква трябва да бъде държавата, как да се промени. В този план Общественият договор, новият Обществен договор, който трябва да се сключи, намира израз в Конституцията, чрез която по нов начин се уреждат отношенията между управляващи и управлявани.

Като приемем, че създаването на Конституцията е акт на учредителната власт, то трябва да се съгласим, че тя е най-висш израз на народния суверенитет. Учредителната власт принадлежи на народа, а учредената – на държавните органи.

Народният суверенитет е непрехвърляем, той не може да бъде узурпиран от отделно лице или група. Никой не може да подмени упражняването на общата воля.

Френското национално събрание като първи модерен представителен орган в Европа въвежда друга практика. То отхвърля възможността за пряко участие на народа в приемането на Конституцията и го заменя с политическо представителство. За разлика от него следващите събрания са само законодателни.този модел е възприет и в други държави, включително и в България, където Търновската Конституция и Конституцията от 1991 обособяват ОНС и ВНС. По същество ВНС изземва суверенитета на народа и упражнява самостоятелно учредителната власт, като променя Конституцията. Излиза, че 400 “нотабили” имат право да заменят общата воля на цял един народ. Ако по време на Френската революция политическото представителство е било оправдано, то днес подмяната на суверена по посочения начин е абсурдна. Учредителната власт може да се упражни от ВНС, но на още по-голямо основание и от суверена чрез референдум.

Осъществена пряко или чрез представители, учредителната власт установява конституционния строй на държавата, чийто съществен елемент е държавната власт. Учредителната власт не е държавната власт.

Властта произтича от народа, защото той е суверен. Той упражнява своята обща воля, чрез която установява държавната власт, като остава неин носител и титуляр. Своята обща воля народът упражнява чрез избори. Изборите са формата, в която от общата воля на народа произтича държавната власт.

Корпусът на суверена е постоянна, но динамична съвкупност. При всеки нов избор тя е количествено и качествено различна. Ето защо с всеки нов избор суверенът установява и нова власт.

На практика, чрез избори суверенът определя пряко субекта на държавната власт. В действителност, народът осъществява едно първично волеизявление, чрез което установява държавната власт. На тази основа той предава вече установената власт в ръцете на избраниците. Това предаване е съдържание и израз на едно последващо волеизявление, чрез което се определя субекта на властта, този, който я осъществява."

Титлата на българските владетели

Титлата на българските владетели

КАНАС не е нищо друго освен един стар вариант на титлата КНЯЗ** както доказа отдавна проф. Ганчо Ценов, а пълната титла КАНАС У БИГИ (KANAΣYBIΓI) има значението КНЯЗ В БОГА ( КНЯЗ ОТ БОГА). Гърците дават превод EK TEOI ARXONTOS – от Бога владетел ( владетел в Бога).
Никъде в изворите, в хрониките, по каменните надписи няма ХАН, нито КАН! "кан" и "хан" са една и съща дума произнесена по два различни начина. ХАН(КАН/ KHAN| е титла на монголо-тюркските владетели от Чингис( 1162 -18 август 1227) насетне. А българите не са нито монголи, нито тюрки.Впрочем има регистрирана тракийска титла AKENAS – VIII век преди Христа.
Титлата е KANAC YBIГI. Канас У Биги - Княза от Бога. BIГI - БИГИ е падежна форма на Бог. Бога, Бага, Биги. Канас е княз . Канас = Кня(е)с(з) Ако премахнем гласните то става още по ясно - Кнс =Кнс(з).

Самото изначално четене на В. Бешевлиев и сие- KANA CYBIГI е погрешно. От там и тълкуването.  Написано е KANAC Y BIГI (KANAΣ Y BIΓI), а не KANA CYBIГI

Най-напред Крум (803-814) в един гръкоезичен (т.н. Хамбарлийски № 2) каменен надпис се титулова „архонт увиги”. След това неговият син, Омуртаг (814-831) и внук, Маламир (831-836) се титуловат с две едновременно присъстващи владетелски формули: на гръцки „о ек теос архон” (който е от бога владетел) и споменатата по-горе българска титла „канас у биги”. Посочените изрази „архонт у биги” и  „канас у виги” очевидно изразяват обща владетелска формула, съдържаща владетелска титла (архонт и канас)-княз и добавъчна пояснителна дума „у биги/виги”.

За "Чаталарския надпис":
На снимката обаче ясно си личи не КАНА ...С,а КАНАС.Ами че, това е КНЯЗ- У БИГИ /БОГИ/ т.е. ОТ БОГА КНЯЗ! Дайте да спрем с тези- не били ханове,но канове и пр.Титлата си е княз и много добре пасва на Българските владетели и в исторически план обяснява много неща.

_{©Ванко Николов ©_Българионъ}° ^®Ⓥ˜☼



„  Преди да се обяви за цар (василевс) през 913 г. Симеон е бил титулуван от византийците „архонт Вулгариас“, което се е превеждало „Княз, владетел на българите“.

В старобългарския превод от гръцки на Светата Библия по-нятието „княз“се среща в книга Битие 49:10 в смисъл на скиптър, като върховен символ на светската власт, равнопоставен символично на императора.

Понятието „Княз“ освен като скиптър е натоварено смислово и като „жезъл“ в стария превод на книга Естир 8:4. По този начин по-късно е запазено и значението му в полския и чешкия езици.

Отчитайки близостта в произхода и езика можем да приемем, че титлата „княз“ (кънязъ) е истинската най-висша титла не само на българите, но и на местните тракийски предводители, заварени от тях по тези земи. Така в "нашата история+ насилствено местните траки „станаха“ славяни, но все пак техните предводители биваха наречени князе, защото така са останали в народната памет.

Старобългарският език (наречен доста по-късно църковнославянски) от език на църквата и църковния клир се превърнал в език и на по-издигнатите в културно отношение хора в Русия (заедно с Украйна), Сърбия, Влашо и Молдова, благодарение на българските духовници Киприян, Гри-горий Цамблак, Ефрем (българин, родом от Търново и сръбски патриарх), св.Сава, родом от Тетово ( Македония), сръбския потриарх Йоаникий Втори, също българин и много други. По този начин той ще участва при формирането на литературните им езици, които ще оказват влияние върху по-широки народни маси в тези страни.

Официалният държавен и църковен език на княжество Влашко до 1861 г. е старобългарския език благодарение на Григорий Цамблак, т.е. от края на Втората Българска държава.

Княжеското достойнство и свързаните с него особени символи на властта са осигурявали легитимността и уважението към властта. „Княз“ отговаря на гръцкото „архонт“ и стои наравно с латинското „rex“, английското „king“, немското „konung“ и несъмнено в по-късната традиция „княз“ е била титла на най-висшия управник и така е била равнозначна на латинското „цезар“ и на гръцкото „кесар“.

Най-важния довод за българския произход на думата „княз“ е упоритото й приложение в народното предание и в общинната политическа уредба до Освобождението от турско робство през 1878 г. Назоваването на българските първенци „кнезове“ и „старейшини“ (а след Освобождението и на владетелите ни князете Батемберг и Фердинанд – б.а.), свидетелства ЗА ДЪЛБОКА ИСТОРИЧЕСКА ПРИЕМСТВЕНОСТ, стигаща чак до традицията на Именника на българските князе (Ст. Чурешки).”
 
Стоян Николов