Обредната игра по огъня- нестинарството

Обредната игра по огъня — нестинарството
http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php…

Обредната игра по огъня — нестинарство — е безспорно един от най-интересните и загадъчни културни феномени в живота на населението на Странджа. 
Според легенда нестинарството води своя произход от с. Припор (гр. Трипори), чиито развалини са между селата Граматиково, Малко Търново и Кости, до река Велека. В местността Влахово се намира „Далечната” или „Голямата аязма”, където според поверието всяка година идвал елен рогач. Той разчиствал с рога извора и доброволно се принасял в жертва.

Основният смисъл на обредното обхождане с иконите е създаване на магическа защита и по този начин осигуряване на здраве и плодородие. 
Нещо повече, шествието на св. Константин и Елена възпроизвежда движението на слънцето (икононосци и нестинарки вървят много бързо, почти бягат, нестинарките подскачат напред-назад, има и конни надбягвания). Тези движения символично въздействуват върху космическите сили, върху ускоряването на слънчевия ход и обредно отбелязват настъпването на новия сезон.

Отбелязването на промяната в календарното време се осъществява и чрез други действия — отваряне, изнасяне. Например: иконите се изнасят от църквата преди изгрев слънце, само на този ден се отваря аязмото. Обреди със състезателен характер и гадания, които съпровождат празника, се прикрепват към дни, отбелязващи смяна на годишния сезон.

При нестинарската обредност огънят изпълнява няколко роли. Сред тях е катарктическата, залегнала в най-старите магически практики (слагане три въглена във водата, поливане върху огнище, газене на жарава, хвърляне на въглени от нестинарката). Играта около огъня на празника на св. Константин и Елена, всяка вечер срещу неделя през м. май, на Еньовден, на Паликош трябва да се разглежда като вид слънчева магия. Играта с иконите подсилва сакралния смисъл на действието — ограждане на земния огън, еквивалент на небесния огън — слънцето, от зли сили, които могат да унищожат или намалят светлината. Чрез хорото вдясно и напред-назад, играта на нестинарката с кръстосани ръце — всичко това възпроизвежда слънчевото движение, пулсациите на слънчевите лъчи. Движенията на ръцете на нестинарката напомня получаването на огън по най-примитивен начин.

Огънят изпълнява и функцията на посредник между двата свята — небесен и земен. Като цяло, ритуалното обхождане и митологическите представи за огъня и слънцето са свързани с важни космически промени. Обхождането на иконите става на Атанасовден, средата на зимата, когато според народните представи слънцето нараства колкото отскока на тригодишен елен, и на св. Константин и Елена, когато е началото на лятото.

Смисловата насоченост на обредите се допълва и от числовата и цветова символика на обредните предмети и действия. Преобладаващ е червеният цвят, който в българската народна култура е апотропеeн.  Наред с него белият цвят е също ритуален. До началото на века в Странджа траурният цвят е белият.

Според българските народни представи св. Константин и Елена са съпружеска двойка, избрана от Бога. Според народна легенда Бог си търсел помощник. Той наклал огън до небето и събрал всички момци — който играе в огъня, той ще е помощникът. Играл само един - Константин. Когато Константин поискал да се жени, по същия начин Бог му избрал жена — Елена.

Според народните поверия св. Константин е слънчево божество, а св. Елена наред със соларни черти показва връзка с божествата на гръмотевицата и бурята — почита се за предпазване от град, "носи градушката в ръкава си". 
По своята структура празникът на св. Константин и Елена възпроизвежда древен езически празник, свързан със Слънцето и космическите промени. В него са залегнали обожествяването на Слънцето и на неговия земен еквивалент огъня, на водата и на дървото като космически модел.

Да напомним и за култа към слънцето и огъня в районите, населявани от траките. Чрез огъня най-силно се изразява соларно-хтоничното начало на тракийската религия. 
Тракийското население от Странджа е било материалният носител на една хилядолетна културна приемственост, предадена и запазена от българи и гърци през Средновековието.

(По материали на Ал. Фол. Тракийският античен културен субстрат. В: Странджа — древност и съвремие)

Преди повече от две хилядолетия тракийските царе, които са били и върховни жреци, единствени имали право да встъпват в контакт с боговете, да отправят към тях молби и питания, а след смъртта си да се обожествяват. Преди да влезе в свещеното място, царят-жрец танцувал заедно с най-приближените си аристократи – неговите мисти, но само той играел върху жаравата на огъня, горящ пред вратата на хероона (храм на хероя – царския предшественик). Влизането в огъня го свързвало с боговете, за да се допита до тях. След този контакт той излизал пред народа си и оповестявал божествената воля и промисъл.

Отгласи от този ритуал се наблюдават при съвременните нестинарски игри в Странджа. Върху жаравата играят само посветените, които са обсебвани от духа на светеца. Между тях единствено главният нестинар или нестинарка, носейки иконата на обожествения цар Константин, т.е. на хероя, може да встъпи в контакт с него и да отправи молбите на хората. Единствено той може да предаде и отговорите за тези, които ги очакват. Той е възкръсналият тракийски цар-жрец в ролята си на медиатор – посредник между двата свята и главен прорицател.

Днес в село Българи изумителният танц върху жарава е само един отглас от онези древни тържества и ритуали. Въпреки това великата огнена мистерия пази притегателната си сила и до сега.

Южно от с. Граматиково, на около 6-7 км над р. Велека, в местността Влаховски дол, се намира Голямото аязмо – най-старото и тачено аязмо на Св.Св. Константин и Елена. Това е най-святото за нестинарите място. Наричат го Родината – мястото, откъдето са се разселили нестинарите, което било свещено за влизане в огън и на чиято поляна (хорище) са играли първите нестинари. Точно тук малката баба Злата, последната легендарна нестинарка на Странджа, за първи път влиза в огъня. Преди десетилетия хора от пет странджански села (Граматиково, Сливарово, Кондолово, Българи и Кости) тръгвали на нестинарско шествие в последната неделя през Костадинският месец (май), за да се съберат при Голямото аязмо. Стигали до него танцувайки, а пътя им на отиване никога не съвпадал с този на връщане – извършвали свещеното движение в кръг, обратно на слънчевото движение. Легенда разказва, че денят на шествието по мистериозен начин бил свързан с езическите времена – на същия ден ставало “откриването” на аязмите, т.е. свещените извори започвали да текат.