Фалшификацията
"Джагфар Тарихи"
(Глава Х. от книгата „Произход и преселения на
древните българи”, Ж.Войников, 2012)
„Джагфар тарихи”. Във встъпителните думи към изданието Ф.Нурутдинов казва, че сводът от древнобългарски летописи е съставен в 1680 г. от книжовник на име Бахши Иман, по поръчение на вожда на “булгарското” освободително движение, сейд Джагфар, при което са използвани следните, недостигнали до нас летописи: „Гази-Барадж тарихи” от ХІІІ в., „Болгар шаехляренен изге ешлере хам гаделек юлъ” (Свети деяния на булгарските шахове и пътя към спасението) и „Казан тарихи” (История на Казан) от Мухамадамин – ХV в., „Шейх-Гали китаби” ХVІ в., от Мухамадияр Бу Юрган. Под формата на ръкопис, на арабица и средновековен татарски език, тайснтвеният свод е преписан през ХІХ в., този препис попада във вуйчото на Нурутдинов, Ибрахим Мухамедкаримович Нигматулин, който в 1939 г. живее в гр. Петропавловск (в Казахстан). Ибрахим е роден в 1916 г., т.е. в 1939 г. е бил на 23 год. Без да има висше образование или по това време дори да е бил студент, на тази съвсем млада възраст, Нигматулин успява да преведе от средновековен татарски, писан с арабско писмо, на руски език не само “Джагфар тарихи”, а и поемата “Шан кази дастани”.
По това време съветските власти изземат и унищожават много книги и ръкописи на татарски с арабско писмо и Нигматулин попада в ръцете на НКВД, оригиналът е иззет и следите му се губят. Той успява да скрие само тетрадките с руския превод. После Нигматулин загива във ІІ-та св.война. Руските преводи на Нигматулин попадат у сестра му, майката на Фархат Нурутдинов. В 1966 г. тя му ги предава. През 80-те години (на „перестройката”) Нурутдинов се обръща към АН СССР с молба за издаване на ръкописа, но получава отказ и малко след това, част от ръкописа му загадъчно изчезва. Остават му едва половината от преведените древни ръкописи, които той издава в 1993 г. като „Джагфар тарихи” – 1 том и „Шан-кази дастани”.
В 1997 г. Нурутдинов издава третия том на „Джагфар тарихи” и добавя, че всъщност тайнствените ръкописи са се съхранявали в архива на Ваисовското движение в Казан, но в 1884 г. властите заграбват архива, като част от него е спасена от прадядото на Нурутдинов – Байрам Гали Нигматулин, който избягва в Петропавловск и се установява там.
В една своя публикация от 2005 г. Нурутдинов съобщава, че според семейното предание в 20-е г. на XX в., в Петропавловск някой си Сайфулин от средите на емигриралите там Ваисовци, организирал превеждането на „булгарските летописи” на руски език. Сред преводачите са посочени Ахмад Гаделшин, Хади Валиев, Наби Газизов, Хабибрахман Мифтахутдинов, Масгут Шафиков, Мохамед-Карим Нигматулин и двама учители по руски език в града – Садовский и Овчинников. Ибрахим Нигматулин само е преписал направените преводи от въпросната група, в своите тетрадки. Нурутдинов съобщава и за нов източник “Нариман тарихи”, открит също от него. В своя публикация от 2009 г. той добавя още нова информация. Неговият дядо и един от преводачите на „свода” Мохамед-Карим Нигматулин, бащата на Ибрахим Нигматулин, е бил член на нелегалната Булгарска социалистическа ваисовска партия, действаща в СССР между 1922 и 1941 г., и спасил от унищожаване освен „Нариман тарихи” и неизвестния до сега „Кубан Чулман толгау”.
В издадената в 2010 г. «Болгар тарихи» (която е преразказ от самия Нурутдинов на откритите от него „древни източници”) Нурутдинов “съобщава”, че още в 1978 г. голяма група учени от СССР, България и Турция са започнали изследване на текстовете от „древнобулгарския свод” !?
Историята на „Джагфар тарихи” е типична за фалшификат. Оригиналният източник е изчезнал тайнствено, запазени са само преводи на съвр. език (в случая на руски).
Наистина около 1680 г. има бунтове в Поволжието, но те са в Башкирия, област която никога не е била част от Волжка България, т.е. не е логично башкиреца сеид Джагфар, (за съществуването на такава личност няма исторически данни), да се интересува от волжките българи (които по това време отдавна не съществуват като етнос)! Иначе от историята е известно, че в периода 1681-83 г. има въстание в Башкирия водено от старейшината Сеит Садиир от рода Сеит-Батир (и вероятен първообраз на нурутдиновия герой), предизвикано от започнатата насилствена християнизация на башкирите от цар Феодор Алексеевич. Въстанието завършва с окупация на Башкирия от калмиките.
Ако хипотетичния Бахши Иман е използвал недостигнали до наше време „древнобулгарски” извори, то това би се отразило на морфологията, фразиологията и лексиката на текста. В същото време в „Джагфар тарихи” се усещат езика и вижданията на Л.Н.Гумильов, както и от издадените на руски език, в съветското време, извори по историята на тюрките и монголите: “Шеджере-и тюрек” и “Шеджере-и туркмен” на Абелгази Бахадир, “Алтан тобчи” от Лубсан Данзан (М. 1973), “Пътеписът на Ибн Фадлан”, “Китаб талхис ал-асар” на Рашит Бакуви (М. 1971), даже и “фолк-хистъри” писанията на съветските “пантюркисти” Мурат Аджи и Олджас Сулейманов.
Отностно лексиката на „Джагфар тарихи”, съобразно мнението на съвр. татарски учени, авторът е допуснал груби грешки показващи, че текстът е съчиняван в наши дни:
1. Чина – използва се и като обозначаване на „китайските тюрки”. Такъв термин не съществува в позната ранносредновековна литература. Формирането хсюнно-сянбийската общност „Ашина” и прерастването и в “тюрки” става в Жужанската държава, а не в Китай, който тогава е известена като държавата на племето Тоба, наречена Вей. Никога китайското етническо пространство, обозначавано най-общо като Цин, Цина, Сина, Чина, не се е свързвало с тюрките.
2. Хин-Батир – изписването на титлата „батир”, не се среща в средновековните ръкописи. В монголските източници се среща също формата – багатур, баатур (Алтън тобчи, стр.67), Кийук бахадир (Рашидетдин Фазлалах. Джамиг-ат-таварих. т.1, ч.1, М., 1968, стр.254). В тюркските езици “батир” е късна заемка от монголски, което се доказва от изпадането на “г” станало в монголски (багатур→баатур→батир). Самата дума е с индоевропейски (ирански или тохарски) произход и озн.: „войн-герой”.
3. Седморечие – използването на такъв топоним в езика на древните тюрки, не е известно. Те наричат тази област Аргу, Аргун, Органа (в транскрипцията на М.Поло). Седморечие е късен руски термин, директен превод от еднозначното казахско „Джетъ-су”.
4. Газан – като име е късно, използвано е в „Шеджере-и-туркмен” (Кононов А.Н.Родословная туркмен. Сочинение Абу-л-гази хивинского. М.-Л.,1958,стр.73). В Поволжието се появява с названието на гр. Казан, възникнал в златноорденското време.
5. Хони – от текста става видно, че това за древните хуни (хсюнну). Но при тюркските народи, както и в древнотюркския език, названието хон/хун, не се среща. Най-близко е монголското хun – човек. Древнотюркското kün – човек, е засвидетелствано като част от думата elgün/elkün – народ.
6. Баджанак – название на печенегите, което се среща във византийските, древноруските и арабските източници, близко до баджна – едно от кангарските племена. В тюркските източници се използва предимно формата кангли, кенгерес. Формата сабани, употребена също за название на печенегите, не се среща в никакви други източници и е авторска измислица. Вероятно пръвооснавата му е по-късното название шейбаниди?
7. Барадж – за пръв път се използва в литературно-публицистичното произведение от ХVІІ в. „Дастан Чингис-наме”, със значение аждаха (дракон, аждер, респ. змей), а също в произведението на X.Муслими „Таварих-и-Булгария” от края на ХVІІІ в., като име Бараж- хан. Думата е от персийски произход, в персийски burji – змия, barghaman – змей, дракон.
8. Башкорт – топонимът не отговаря на ортографическите норми на средновековната тюркска традиция. Тази форма се появява едва в 1890 г. В древните источници се среща формата „башгард” (Ковалевский А.П. Книга Ахмеда Ибн-Фадлана о его путешествии на Волгу в 921-922 гг. Харьков, 1956, стр.345; Кошгари М. “Туркий сузлар девони”. 1 т., Тошкент, 1960,стр.64). Самият етноним произлиза от печенежкото племе баджгирд.
9. Камирци – имат се в предвид кимерийците, този етноним не е познат на средновековната тюркска традиция. Трудно обяснима е връзката на кимер с камир – тесто.
10. Разгледана е историята на камирите, които са роби на масгутите, както и факта че камирите и сакланите се покланяли на Таргиз (скитския прародител Таргитай съоб. от Херодот). Трудно е да си представим, че „средновековните” съставители на „Джагфар тарихи” са познавали трудовете на Херодот.
11. В „Джагфар тарихи” се описва, че „хоните” са ималли специално знаме от вълнена топка с висящи дълги ленти, което символизирало „Змея Барадж”, или покровителя на „хоните”. Всъщност тук имаме заимстване от Ариан, римски пълководец, описал сраженията си с аланите в Анатолия и техните змийски, „драконови знамена” в своя труд „Диспозиция срещу аланите”. Явно авторът на свода е чел латинския оиргинал, което повече от невъзможно.
12. В „Джагфар тарихи” се използват сведения са скитите, сарматите, масагетите (мазгути), акацирите (наречени акаджири), антите (наречени анчийци), аланите, аварите, в своеобразен „татарски” дух. При условие, че тези данни не са познати на средновековните тюркски хронисти. Учудващо е как точно „древният” автор е предал събитията по преселването на „псевдоаварите” и сблъсъка им със сабирите (савирите), в стила на Л.Н.Гумильов, по „Историята” на Теофилкт Симоката. Недоумение предизвиква и етнонима англи – охраняващи крайбрежието, това са англичаните, показващ пряк паралел с „писанията” на пантюркиста М.Аджи?!
13. Използването на етнонима „мишар” в ХІІІ в., показва незнанието на „автора”, че тогава се използва формата „можор”, което е във връзка с древноунгарското mogueri – маджари (Magyar – унгарци). Според една от теориите за произхода им, мишарите са част от древните унгарци/маджари останали в Поволжието.
14. В четвъртата глава на свода, „Шейх-Гали китаби” (Книга на Шейх-Гали), събития свързан с последните епизоди на Казанското ханство, механично се принасят към „булгарската д-ва” и завладяването и от русите. Личността на Шейх-Гали, отговаря на историческата личност Шахгали или Шах-Али хан (1516 – 1565 г.), който е хан на Касимовското ханство. Шахгали е представител на златноорденска чингисидската аристокрация. Той никога не се е смятал за волжкобългарски владетел. (Худяков М. Очерки по истории Казанского ханства. Казань, 1990,стр.75).
15. Използването на израза-топоним “Танк-алан”, “каменна поляна”, като “земя на мазгутите” показва ясен паралел с данните от китайските хроники (Бей-ши, Тан-шу) за владението Ши, Чжеше (zhěshé) или Чжеши (zhèshí), отг. на Чач/Шаш (по- късния Ташкент), което се превежда още в някои от китайските документи (Син Тан-шу), като Ши гуо (shíguó) „каменна държава”, поради буквалното смислово, а не фонетично възприемане на йероглифния израз. Тъй като това наименование е фиксирано единствено в китайските източници, буди недоумение факта, че автора на „Джагфар тарихи” е използвал и тях.
16. Използването на израза „Планината Самар” като сакрален израз на вярата във Върховния „синдийски” бог Тара или Тангра, е прозрачно скалъпена история, от санскритското понятие Сумер – „Свещенната планина” и тюркския Тангра, незнайно защо обявен за „синдийски” бог.
17. Персонажът Бел-кермек – „булгарски балтавар” е изплагиатстван от споменатия от М.Хоренаци „хон на име Бел, който избягал при кушаните и ги предупредил за готвещия се персийски поход”.
18. Историята за Шамбат, наречен Кий, брат на Кубрат, създал страната Дулоба, воювал с франките, всъщност е изплагиатствана от легендата са Кий, Щек и Хорив и основаването на Киев и посочения единствено от Константин Багрянородни топоним Самбатас, с който той означава Киев, както и историята на Само, създателя на първото, кратко съществувало славянско държавно формирование.
19. Използването на етнонимите утиги и хоти, респ. утригури и кутригури/котраги не е засвидетелствано в нито един източник, а споменаването на утригури и кутригури е само във византийските хроники на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник, както и в “Речта на Турксант”, така че няма как те да са известни на „автора на свода”.
20. Прави впечатление използването на доста странни топоними, в „Джагфар тарихи”, не срещани никъде другаде, с неизвестен произход, напр.: Ак-Балин – Севрена Русия, Ак- Булгар йорта – Волжка България, Ала-Тура – Казан, Анатыш – Дания, Алтын-Баш – Рим, Байлак – Полша, Артан – Прибалтика, Литва, Атряч – Троя, Банджа – Фанагория, Берджулы – населението на Шумер, Самар – Шумер, Галидж – Скандинавия, Дулоба – държавата на Кий-Шамбат, Кургаш – Арабия, Джалда – Крим и др. Пределно ясно е, че са плод на Нурутдиновите фантазии.
21. Титлата „балтавар” която широко се използва в „Джагфар тарихи” и дори се твърди че гр. Полтава била столица на Кубрат, респ. названието идва от „балтавар” – владетелски град, никога не е съществувала при волжките българи. Тя е плод на грешка при превода на А.П.Ковалевский. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис – препис на „Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: „О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!” Илтивар е също титла на владетеля на савирите в Кавказ. Под формата елтабар / елтебер (eltätbär) е била използвана от сибирското племе ази (аси, покорени от древните тюрки) според древнотюркските рунически паметници. (Също трябва да се знае, че титлата хан е непозната за волжките българи. В чувашки xon, xun – хан, са късни татарски заемки.
Внимание заслужава и другия „източник” на Нурутдинов „Шан кази дастани” (Поема за дъщерята на Шан) от някой си Микаел Бащу Ибн Щамс Тебир. Тук се открива същия подход, същия понятиен апарат. Като цяло това произведение представлява съвременна интерпретация на средновековната грузинска поема „Витязът в тигрова кожа” от Шота Руставели, с добавени сюжети от „езическата религия на българите”, според фантазиите на Нурутдинов, зад които ясно прозират сюжетите от „Епоса за нартите” и скандинавските митологични сказания за Один и асите (скандинавските богове). Използва и заемки от „Слово о Полку Игореве”, напр. думата „елбири” – юнаци, герои, чийто първообраз е „олбери”, тюркизъм проникнал в руския извор, от съседните кумани, alp-är – герой-войн. Друг явен фалшификат е името на един от героите Шан Албан, владетел на “Хонското царство” в Дагестан. Връзката със съвр. название, използвано в историческата литература “Кавказка Албания”, обхващала земите на Дагестан е пределно прозрачна, при условие че Албания не е оригинално название, а произлиза от деформ. древногр. Άλβανία, др.арм. Алуанк, новoарм. Агванк, ср.перс. Арран, самоназванието произлиза от името на народа лпини и се свързва с бога-гръмовержец Алупу.
Също такова е името на един от героите „Тат-Иран”, от Иран – Персия и тюркското tat – чужденец, говорещ неразбрано, „тат” е нарицателно за тюрките название на ираноезичните согдийци. Достатъчно е да посочим следния факт. Авторът на „древната” поема е отбелязал и годината на написване – 882, но никъде не е посочено по кой календар, ислямския, християнския или цикловия. От контекста на описаните събития става ясно, че те са станали в езическия период от историята на „българите”, непосредствено преди приема на исляма. Странно защо един мюсюлмански книжовник използва християнската календарна система, при това в съвременния и вариант, по т.нар. „Рождество Христово”, а не както би трябвало в ранното средновековие – от „Сътворението на света”. Ако приемем датировка по арабския календар започващ с хиджрата и изчислим по съответната формула: 622 (използваща се за начална година на „бягството на Пророка от Мека в Медина” или хиджра) + 882 – 882:33 = 1477 г., което показва че би трябвало поемата да е създадена едва в златноорденския период, а описва подробно езическите вярвания и религия на „древните българи”, което е недопустимо за ислямския мироглед. Показателен е факта, че веднага след “откриването си”, “Шан кази” е издадена в Турция.
Третият фалшификат на Нурутдинов, е „Кубан Чулман толгау”. Бил е част от летописния свод „Нариман Тарихи”, който бил свързан с „българите от Балкария”. Притежавал го е Сагит Бине Хамид бин Ал Бараскеви Ал Булгари, починал в 1855 г. След смъртта на Сагит Ал Булгари, неговият син, разпродава огромната бащина библиотека. Така този „труд” попада у Ваисовците, а сега е притежание на Фархат Нурутдинов.
В България се разпространява първоначално чрез интернет, в сайта на т.нар. движение „Войни на Тангра” и впоследствие е издаден от изд. „Огледало” (2009 г.) Съдържанието в основни линии преповтаря митологичните сюжети от „Шан кази…”, но акцентира върху древната история на „булгарите” и техния покровител, алпа Чулман, повелител на водите. Тук се срещат преразказани авестийски сюженти са кражбата на хаомата от птицата Гаруд и пр. Откриват се и странни етноними като тузи, тузгари, обитаващи до страната Хин, саклани. Тузгарите се изселили на запад и там се сблъскали със сакланите. Погълнали част от тях, но седем саклански племена, водени от азите, решили да се съпротивляват. След страшната битка, в която загинал предводителя на тузгарите Боян Локбър, оцелелите тузи и саклани се обединили в един народ и започнали да се наричат „именци” и още „българи”. Не е трудно човек да открие умишлено изопачаване на известни етноними и събития, като тохари, аси и саки, както и на известния конфликт на юечжите (тохарите) и усуните (съобщени като ази, предводители на скаланите) в Седморечието. Начинът на излагане на събитията, езикът и стилът на изразяване, буквално преповтарят „Шан кази…” и „Джагфар тарихи” което показва, че авторът им е един и същ.
Подобен фалшификат е и летописа „Карча” публикуван от Алан Глаш. Въпросната хроника била притежание на балкарската фамилия Хасанови. Едната част на хрониката е била написана с гръцки букви „Летопис на Ботай син на Казакги, а другата – с арабско писмо и се наричала „Летопис на Барлъ, син на Ботай”. Първата хроника, написана с гръцко писмо, изчезнала по загадъчен начин, след смъртта на Мохамед Хасанов, който я предоставил на специалисти в Ленинград да я изследват. За хрониката на Барлъ се знаело, че и тя първоначално е била написана с гръцки букви на „хазарски” език, но в ХV в. е била преведена на карачаевобалкарски с арабско писмо от Бантау Толгун Чаушегир. През ХХ в. историкът Назър Хасанов превел първите десет глави на съвр. карачаевобалкарски и кирилица. След смъртта на Н.Хасанов в 1994 г. първите три глави от въпр. превод са издадени в Черкеск от Алан Глаш. Летописа на Барлъ започва с древната история на народите в Кавказ и след това описва събития станали в ХІV в., по време на нашествието на Тамерлан.
За нас е интересна първата глава отнасяща се до древната история на народите в Хазария. „Авторът” Барлъ посочва че „баща му Ботай го научил на гръцко, хазарско и арабско писмо”. И от него научил за древен хазарски летопис, който описвал племената в „страната на тюрките” и Хазария. Те се делели на две големи групи „Западни тюрки” и „Източни тюрки”. Българите са включени при западните тюрки, като сибилтински айък булгари и дунавски конджук булгари, както и северни волжки булагри. Също са изброени и други причудливи племена: западни и източни диебилери, уралски сибили, задонски сибили, северни волжки сибили, нарти-сибили, менгурски субан-сибили, алпсили, юнгур- сибили, сибили-менгури, сибили-ебазхи, придонски кумани, днепровски кумани, кумани- сибиланти. След това съобщава че “Сибилската земя” се състои от пет княжества: Хазар-ок (основано в Акаджурд), Сабар-ок (основано в Караджурд), Булгар (основано в Айък), Койман (основано на реките Дон и Кубан) и Алан ( основано на р.Дон).
Отново типичното за фалшификат имитиране на древност с използването на измислени и деформирани етоними. Напр. зад въпр. сибили, не е трудно да се види съобщеното от древните източници племе в Източен Кавказ силби, чилби, силви, зад нартите се крият аланите, менгурите са мингрели или мегрели, алпсилите са едно от абхазо- адигските племена – апсили, ебазхи – абхазци, субани било свани (по самото обяснение на Глаш в края на книгата), Койман е Кумания, Айък, където е княжеството Булгар, според Глаш означавало “Лунна” от карачаево балкарски (общотюрк. aj – луна) и отговаряло на “Велика България”, Акаджурд и Караджурд озн.съотв. Бяла родина (страна) и Черна родина, като Бялата обхващала степната област на Предказказието, а Черната – предпланинията на Кавказ, и.т.н.
Вероятният автор на този “бисер” е въпр. историк Н.Хасанов. В Балкария официалната историческа наука, отдавна е в услуга на пантюркистката идеология и балкарските историци като Мизиев например, се надпреварват “да доказват” как скити, алани и сармати са древни тюрки, и те самите са преки потомци на българите, аланите и хазарите, които също са тюрки, а самите тюрки са потомци на древните шумери!
„Джагфар тарихи”. Във встъпителните думи към изданието Ф.Нурутдинов казва, че сводът от древнобългарски летописи е съставен в 1680 г. от книжовник на име Бахши Иман, по поръчение на вожда на “булгарското” освободително движение, сейд Джагфар, при което са използвани следните, недостигнали до нас летописи: „Гази-Барадж тарихи” от ХІІІ в., „Болгар шаехляренен изге ешлере хам гаделек юлъ” (Свети деяния на булгарските шахове и пътя към спасението) и „Казан тарихи” (История на Казан) от Мухамадамин – ХV в., „Шейх-Гали китаби” ХVІ в., от Мухамадияр Бу Юрган. Под формата на ръкопис, на арабица и средновековен татарски език, тайснтвеният свод е преписан през ХІХ в., този препис попада във вуйчото на Нурутдинов, Ибрахим Мухамедкаримович Нигматулин, който в 1939 г. живее в гр. Петропавловск (в Казахстан). Ибрахим е роден в 1916 г., т.е. в 1939 г. е бил на 23 год. Без да има висше образование или по това време дори да е бил студент, на тази съвсем млада възраст, Нигматулин успява да преведе от средновековен татарски, писан с арабско писмо, на руски език не само “Джагфар тарихи”, а и поемата “Шан кази дастани”.
По това време съветските власти изземат и унищожават много книги и ръкописи на татарски с арабско писмо и Нигматулин попада в ръцете на НКВД, оригиналът е иззет и следите му се губят. Той успява да скрие само тетрадките с руския превод. После Нигматулин загива във ІІ-та св.война. Руските преводи на Нигматулин попадат у сестра му, майката на Фархат Нурутдинов. В 1966 г. тя му ги предава. През 80-те години (на „перестройката”) Нурутдинов се обръща към АН СССР с молба за издаване на ръкописа, но получава отказ и малко след това, част от ръкописа му загадъчно изчезва. Остават му едва половината от преведените древни ръкописи, които той издава в 1993 г. като „Джагфар тарихи” – 1 том и „Шан-кази дастани”.
В 1997 г. Нурутдинов издава третия том на „Джагфар тарихи” и добавя, че всъщност тайнствените ръкописи са се съхранявали в архива на Ваисовското движение в Казан, но в 1884 г. властите заграбват архива, като част от него е спасена от прадядото на Нурутдинов – Байрам Гали Нигматулин, който избягва в Петропавловск и се установява там.
В една своя публикация от 2005 г. Нурутдинов съобщава, че според семейното предание в 20-е г. на XX в., в Петропавловск някой си Сайфулин от средите на емигриралите там Ваисовци, организирал превеждането на „булгарските летописи” на руски език. Сред преводачите са посочени Ахмад Гаделшин, Хади Валиев, Наби Газизов, Хабибрахман Мифтахутдинов, Масгут Шафиков, Мохамед-Карим Нигматулин и двама учители по руски език в града – Садовский и Овчинников. Ибрахим Нигматулин само е преписал направените преводи от въпросната група, в своите тетрадки. Нурутдинов съобщава и за нов източник “Нариман тарихи”, открит също от него. В своя публикация от 2009 г. той добавя още нова информация. Неговият дядо и един от преводачите на „свода” Мохамед-Карим Нигматулин, бащата на Ибрахим Нигматулин, е бил член на нелегалната Булгарска социалистическа ваисовска партия, действаща в СССР между 1922 и 1941 г., и спасил от унищожаване освен „Нариман тарихи” и неизвестния до сега „Кубан Чулман толгау”.
В издадената в 2010 г. «Болгар тарихи» (която е преразказ от самия Нурутдинов на откритите от него „древни източници”) Нурутдинов “съобщава”, че още в 1978 г. голяма група учени от СССР, България и Турция са започнали изследване на текстовете от „древнобулгарския свод” !?
Историята на „Джагфар тарихи” е типична за фалшификат. Оригиналният източник е изчезнал тайнствено, запазени са само преводи на съвр. език (в случая на руски).
Наистина около 1680 г. има бунтове в Поволжието, но те са в Башкирия, област която никога не е била част от Волжка България, т.е. не е логично башкиреца сеид Джагфар, (за съществуването на такава личност няма исторически данни), да се интересува от волжките българи (които по това време отдавна не съществуват като етнос)! Иначе от историята е известно, че в периода 1681-83 г. има въстание в Башкирия водено от старейшината Сеит Садиир от рода Сеит-Батир (и вероятен първообраз на нурутдиновия герой), предизвикано от започнатата насилствена християнизация на башкирите от цар Феодор Алексеевич. Въстанието завършва с окупация на Башкирия от калмиките.
Ако хипотетичния Бахши Иман е използвал недостигнали до наше време „древнобулгарски” извори, то това би се отразило на морфологията, фразиологията и лексиката на текста. В същото време в „Джагфар тарихи” се усещат езика и вижданията на Л.Н.Гумильов, както и от издадените на руски език, в съветското време, извори по историята на тюрките и монголите: “Шеджере-и тюрек” и “Шеджере-и туркмен” на Абелгази Бахадир, “Алтан тобчи” от Лубсан Данзан (М. 1973), “Пътеписът на Ибн Фадлан”, “Китаб талхис ал-асар” на Рашит Бакуви (М. 1971), даже и “фолк-хистъри” писанията на съветските “пантюркисти” Мурат Аджи и Олджас Сулейманов.
Отностно лексиката на „Джагфар тарихи”, съобразно мнението на съвр. татарски учени, авторът е допуснал груби грешки показващи, че текстът е съчиняван в наши дни:
1. Чина – използва се и като обозначаване на „китайските тюрки”. Такъв термин не съществува в позната ранносредновековна литература. Формирането хсюнно-сянбийската общност „Ашина” и прерастването и в “тюрки” става в Жужанската държава, а не в Китай, който тогава е известена като държавата на племето Тоба, наречена Вей. Никога китайското етническо пространство, обозначавано най-общо като Цин, Цина, Сина, Чина, не се е свързвало с тюрките.
2. Хин-Батир – изписването на титлата „батир”, не се среща в средновековните ръкописи. В монголските източници се среща също формата – багатур, баатур (Алтън тобчи, стр.67), Кийук бахадир (Рашидетдин Фазлалах. Джамиг-ат-таварих. т.1, ч.1, М., 1968, стр.254). В тюркските езици “батир” е късна заемка от монголски, което се доказва от изпадането на “г” станало в монголски (багатур→баатур→батир). Самата дума е с индоевропейски (ирански или тохарски) произход и озн.: „войн-герой”.
3. Седморечие – използването на такъв топоним в езика на древните тюрки, не е известно. Те наричат тази област Аргу, Аргун, Органа (в транскрипцията на М.Поло). Седморечие е късен руски термин, директен превод от еднозначното казахско „Джетъ-су”.
4. Газан – като име е късно, използвано е в „Шеджере-и-туркмен” (Кононов А.Н.Родословная туркмен. Сочинение Абу-л-гази хивинского. М.-Л.,1958,стр.73). В Поволжието се появява с названието на гр. Казан, възникнал в златноорденското време.
5. Хони – от текста става видно, че това за древните хуни (хсюнну). Но при тюркските народи, както и в древнотюркския език, названието хон/хун, не се среща. Най-близко е монголското хun – човек. Древнотюркското kün – човек, е засвидетелствано като част от думата elgün/elkün – народ.
6. Баджанак – название на печенегите, което се среща във византийските, древноруските и арабските източници, близко до баджна – едно от кангарските племена. В тюркските източници се използва предимно формата кангли, кенгерес. Формата сабани, употребена също за название на печенегите, не се среща в никакви други източници и е авторска измислица. Вероятно пръвооснавата му е по-късното название шейбаниди?
7. Барадж – за пръв път се използва в литературно-публицистичното произведение от ХVІІ в. „Дастан Чингис-наме”, със значение аждаха (дракон, аждер, респ. змей), а също в произведението на X.Муслими „Таварих-и-Булгария” от края на ХVІІІ в., като име Бараж- хан. Думата е от персийски произход, в персийски burji – змия, barghaman – змей, дракон.
8. Башкорт – топонимът не отговаря на ортографическите норми на средновековната тюркска традиция. Тази форма се появява едва в 1890 г. В древните источници се среща формата „башгард” (Ковалевский А.П. Книга Ахмеда Ибн-Фадлана о его путешествии на Волгу в 921-922 гг. Харьков, 1956, стр.345; Кошгари М. “Туркий сузлар девони”. 1 т., Тошкент, 1960,стр.64). Самият етноним произлиза от печенежкото племе баджгирд.
9. Камирци – имат се в предвид кимерийците, този етноним не е познат на средновековната тюркска традиция. Трудно обяснима е връзката на кимер с камир – тесто.
10. Разгледана е историята на камирите, които са роби на масгутите, както и факта че камирите и сакланите се покланяли на Таргиз (скитския прародител Таргитай съоб. от Херодот). Трудно е да си представим, че „средновековните” съставители на „Джагфар тарихи” са познавали трудовете на Херодот.
11. В „Джагфар тарихи” се описва, че „хоните” са ималли специално знаме от вълнена топка с висящи дълги ленти, което символизирало „Змея Барадж”, или покровителя на „хоните”. Всъщност тук имаме заимстване от Ариан, римски пълководец, описал сраженията си с аланите в Анатолия и техните змийски, „драконови знамена” в своя труд „Диспозиция срещу аланите”. Явно авторът на свода е чел латинския оиргинал, което повече от невъзможно.
12. В „Джагфар тарихи” се използват сведения са скитите, сарматите, масагетите (мазгути), акацирите (наречени акаджири), антите (наречени анчийци), аланите, аварите, в своеобразен „татарски” дух. При условие, че тези данни не са познати на средновековните тюркски хронисти. Учудващо е как точно „древният” автор е предал събитията по преселването на „псевдоаварите” и сблъсъка им със сабирите (савирите), в стила на Л.Н.Гумильов, по „Историята” на Теофилкт Симоката. Недоумение предизвиква и етнонима англи – охраняващи крайбрежието, това са англичаните, показващ пряк паралел с „писанията” на пантюркиста М.Аджи?!
13. Използването на етнонима „мишар” в ХІІІ в., показва незнанието на „автора”, че тогава се използва формата „можор”, което е във връзка с древноунгарското mogueri – маджари (Magyar – унгарци). Според една от теориите за произхода им, мишарите са част от древните унгарци/маджари останали в Поволжието.
14. В четвъртата глава на свода, „Шейх-Гали китаби” (Книга на Шейх-Гали), събития свързан с последните епизоди на Казанското ханство, механично се принасят към „булгарската д-ва” и завладяването и от русите. Личността на Шейх-Гали, отговаря на историческата личност Шахгали или Шах-Али хан (1516 – 1565 г.), който е хан на Касимовското ханство. Шахгали е представител на златноорденска чингисидската аристокрация. Той никога не се е смятал за волжкобългарски владетел. (Худяков М. Очерки по истории Казанского ханства. Казань, 1990,стр.75).
15. Използването на израза-топоним “Танк-алан”, “каменна поляна”, като “земя на мазгутите” показва ясен паралел с данните от китайските хроники (Бей-ши, Тан-шу) за владението Ши, Чжеше (zhěshé) или Чжеши (zhèshí), отг. на Чач/Шаш (по- късния Ташкент), което се превежда още в някои от китайските документи (Син Тан-шу), като Ши гуо (shíguó) „каменна държава”, поради буквалното смислово, а не фонетично възприемане на йероглифния израз. Тъй като това наименование е фиксирано единствено в китайските източници, буди недоумение факта, че автора на „Джагфар тарихи” е използвал и тях.
16. Използването на израза „Планината Самар” като сакрален израз на вярата във Върховния „синдийски” бог Тара или Тангра, е прозрачно скалъпена история, от санскритското понятие Сумер – „Свещенната планина” и тюркския Тангра, незнайно защо обявен за „синдийски” бог.
17. Персонажът Бел-кермек – „булгарски балтавар” е изплагиатстван от споменатия от М.Хоренаци „хон на име Бел, който избягал при кушаните и ги предупредил за готвещия се персийски поход”.
18. Историята за Шамбат, наречен Кий, брат на Кубрат, създал страната Дулоба, воювал с франките, всъщност е изплагиатствана от легендата са Кий, Щек и Хорив и основаването на Киев и посочения единствено от Константин Багрянородни топоним Самбатас, с който той означава Киев, както и историята на Само, създателя на първото, кратко съществувало славянско държавно формирование.
19. Използването на етнонимите утиги и хоти, респ. утригури и кутригури/котраги не е засвидетелствано в нито един източник, а споменаването на утригури и кутригури е само във византийските хроники на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник, както и в “Речта на Турксант”, така че няма как те да са известни на „автора на свода”.
20. Прави впечатление използването на доста странни топоними, в „Джагфар тарихи”, не срещани никъде другаде, с неизвестен произход, напр.: Ак-Балин – Севрена Русия, Ак- Булгар йорта – Волжка България, Ала-Тура – Казан, Анатыш – Дания, Алтын-Баш – Рим, Байлак – Полша, Артан – Прибалтика, Литва, Атряч – Троя, Банджа – Фанагория, Берджулы – населението на Шумер, Самар – Шумер, Галидж – Скандинавия, Дулоба – държавата на Кий-Шамбат, Кургаш – Арабия, Джалда – Крим и др. Пределно ясно е, че са плод на Нурутдиновите фантазии.
21. Титлата „балтавар” която широко се използва в „Джагфар тарихи” и дори се твърди че гр. Полтава била столица на Кубрат, респ. названието идва от „балтавар” – владетелски град, никога не е съществувала при волжките българи. Тя е плод на грешка при превода на А.П.Ковалевский. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис – препис на „Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: „О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!” Илтивар е също титла на владетеля на савирите в Кавказ. Под формата елтабар / елтебер (eltätbär) е била използвана от сибирското племе ази (аси, покорени от древните тюрки) според древнотюркските рунически паметници. (Също трябва да се знае, че титлата хан е непозната за волжките българи. В чувашки xon, xun – хан, са късни татарски заемки.
Внимание заслужава и другия „източник” на Нурутдинов „Шан кази дастани” (Поема за дъщерята на Шан) от някой си Микаел Бащу Ибн Щамс Тебир. Тук се открива същия подход, същия понятиен апарат. Като цяло това произведение представлява съвременна интерпретация на средновековната грузинска поема „Витязът в тигрова кожа” от Шота Руставели, с добавени сюжети от „езическата религия на българите”, според фантазиите на Нурутдинов, зад които ясно прозират сюжетите от „Епоса за нартите” и скандинавските митологични сказания за Один и асите (скандинавските богове). Използва и заемки от „Слово о Полку Игореве”, напр. думата „елбири” – юнаци, герои, чийто първообраз е „олбери”, тюркизъм проникнал в руския извор, от съседните кумани, alp-är – герой-войн. Друг явен фалшификат е името на един от героите Шан Албан, владетел на “Хонското царство” в Дагестан. Връзката със съвр. название, използвано в историческата литература “Кавказка Албания”, обхващала земите на Дагестан е пределно прозрачна, при условие че Албания не е оригинално название, а произлиза от деформ. древногр. Άλβανία, др.арм. Алуанк, новoарм. Агванк, ср.перс. Арран, самоназванието произлиза от името на народа лпини и се свързва с бога-гръмовержец Алупу.
Също такова е името на един от героите „Тат-Иран”, от Иран – Персия и тюркското tat – чужденец, говорещ неразбрано, „тат” е нарицателно за тюрките название на ираноезичните согдийци. Достатъчно е да посочим следния факт. Авторът на „древната” поема е отбелязал и годината на написване – 882, но никъде не е посочено по кой календар, ислямския, християнския или цикловия. От контекста на описаните събития става ясно, че те са станали в езическия период от историята на „българите”, непосредствено преди приема на исляма. Странно защо един мюсюлмански книжовник използва християнската календарна система, при това в съвременния и вариант, по т.нар. „Рождество Христово”, а не както би трябвало в ранното средновековие – от „Сътворението на света”. Ако приемем датировка по арабския календар започващ с хиджрата и изчислим по съответната формула: 622 (използваща се за начална година на „бягството на Пророка от Мека в Медина” или хиджра) + 882 – 882:33 = 1477 г., което показва че би трябвало поемата да е създадена едва в златноорденския период, а описва подробно езическите вярвания и религия на „древните българи”, което е недопустимо за ислямския мироглед. Показателен е факта, че веднага след “откриването си”, “Шан кази” е издадена в Турция.
Третият фалшификат на Нурутдинов, е „Кубан Чулман толгау”. Бил е част от летописния свод „Нариман Тарихи”, който бил свързан с „българите от Балкария”. Притежавал го е Сагит Бине Хамид бин Ал Бараскеви Ал Булгари, починал в 1855 г. След смъртта на Сагит Ал Булгари, неговият син, разпродава огромната бащина библиотека. Така този „труд” попада у Ваисовците, а сега е притежание на Фархат Нурутдинов.
В България се разпространява първоначално чрез интернет, в сайта на т.нар. движение „Войни на Тангра” и впоследствие е издаден от изд. „Огледало” (2009 г.) Съдържанието в основни линии преповтаря митологичните сюжети от „Шан кази…”, но акцентира върху древната история на „булгарите” и техния покровител, алпа Чулман, повелител на водите. Тук се срещат преразказани авестийски сюженти са кражбата на хаомата от птицата Гаруд и пр. Откриват се и странни етноними като тузи, тузгари, обитаващи до страната Хин, саклани. Тузгарите се изселили на запад и там се сблъскали със сакланите. Погълнали част от тях, но седем саклански племена, водени от азите, решили да се съпротивляват. След страшната битка, в която загинал предводителя на тузгарите Боян Локбър, оцелелите тузи и саклани се обединили в един народ и започнали да се наричат „именци” и още „българи”. Не е трудно човек да открие умишлено изопачаване на известни етноними и събития, като тохари, аси и саки, както и на известния конфликт на юечжите (тохарите) и усуните (съобщени като ази, предводители на скаланите) в Седморечието. Начинът на излагане на събитията, езикът и стилът на изразяване, буквално преповтарят „Шан кази…” и „Джагфар тарихи” което показва, че авторът им е един и същ.
Подобен фалшификат е и летописа „Карча” публикуван от Алан Глаш. Въпросната хроника била притежание на балкарската фамилия Хасанови. Едната част на хрониката е била написана с гръцки букви „Летопис на Ботай син на Казакги, а другата – с арабско писмо и се наричала „Летопис на Барлъ, син на Ботай”. Първата хроника, написана с гръцко писмо, изчезнала по загадъчен начин, след смъртта на Мохамед Хасанов, който я предоставил на специалисти в Ленинград да я изследват. За хрониката на Барлъ се знаело, че и тя първоначално е била написана с гръцки букви на „хазарски” език, но в ХV в. е била преведена на карачаевобалкарски с арабско писмо от Бантау Толгун Чаушегир. През ХХ в. историкът Назър Хасанов превел първите десет глави на съвр. карачаевобалкарски и кирилица. След смъртта на Н.Хасанов в 1994 г. първите три глави от въпр. превод са издадени в Черкеск от Алан Глаш. Летописа на Барлъ започва с древната история на народите в Кавказ и след това описва събития станали в ХІV в., по време на нашествието на Тамерлан.
За нас е интересна първата глава отнасяща се до древната история на народите в Хазария. „Авторът” Барлъ посочва че „баща му Ботай го научил на гръцко, хазарско и арабско писмо”. И от него научил за древен хазарски летопис, който описвал племената в „страната на тюрките” и Хазария. Те се делели на две големи групи „Западни тюрки” и „Източни тюрки”. Българите са включени при западните тюрки, като сибилтински айък булгари и дунавски конджук булгари, както и северни волжки булагри. Също са изброени и други причудливи племена: западни и източни диебилери, уралски сибили, задонски сибили, северни волжки сибили, нарти-сибили, менгурски субан-сибили, алпсили, юнгур- сибили, сибили-менгури, сибили-ебазхи, придонски кумани, днепровски кумани, кумани- сибиланти. След това съобщава че “Сибилската земя” се състои от пет княжества: Хазар-ок (основано в Акаджурд), Сабар-ок (основано в Караджурд), Булгар (основано в Айък), Койман (основано на реките Дон и Кубан) и Алан ( основано на р.Дон).
Отново типичното за фалшификат имитиране на древност с използването на измислени и деформирани етоними. Напр. зад въпр. сибили, не е трудно да се види съобщеното от древните източници племе в Източен Кавказ силби, чилби, силви, зад нартите се крият аланите, менгурите са мингрели или мегрели, алпсилите са едно от абхазо- адигските племена – апсили, ебазхи – абхазци, субани било свани (по самото обяснение на Глаш в края на книгата), Койман е Кумания, Айък, където е княжеството Булгар, според Глаш означавало “Лунна” от карачаево балкарски (общотюрк. aj – луна) и отговаряло на “Велика България”, Акаджурд и Караджурд озн.съотв. Бяла родина (страна) и Черна родина, като Бялата обхващала степната област на Предказказието, а Черната – предпланинията на Кавказ, и.т.н.
Вероятният автор на този “бисер” е въпр. историк Н.Хасанов. В Балкария официалната историческа наука, отдавна е в услуга на пантюркистката идеология и балкарските историци като Мизиев например, се надпреварват “да доказват” как скити, алани и сармати са древни тюрки, и те самите са преки потомци на българите, аланите и хазарите, които също са тюрки, а самите тюрки са потомци на древните шумери!
С фалшификации и измислици история не се прави. Българската държава в мизийскотракийската област на Балканския полуостров и населението й имат своята азбука -глаголица и после кирилица и език -църковнославянския (старобългарски).Писмеността им е съхранила, заедно с римската, византийска и др. писменост, историческите данни за формирането на българския народ и държава. Те и археологическите находки са по-доказателни от измислените такива...
ОтговорИзтриване