Гети , готи, склавини. Продължение 2
След 470 г. озиготите отново заплашили според
Йоан Антиохийски (7 в.) устоите на Източната империя. През 480 г. „… съюзът на
двамата Теодориховци отново безпокоял ромейската държава тъй като те
опустошавали тракийските градове“.
Когато се говори за нападения и ограбване на територии по това време трябва да се има в предвид, че реално е имало само завладяване и плячкосване на градове (както пише и Йоан Малала- Ioannis Malalae Chron-ographia, Corpus fontium historiae Byzantinae 35 (Berlin, New York: Walter de Gruyter ), тъй като там са били римските аристократи, войници и изобщо хора, които биха могли да притежават нещо ценно – злато, златни и сребърни украшения, скъпоценни камъни, златни, сребърни и медни съдове и др. С две думи, богатството е било скътано зад стените на градските крепости.
Нападателите са поставяли условието, че ако няма съпротива и крепостта бъде предадена без бой, животът на хората ще бъде пощаден.
При отказ е следвало нападение и ако то е било успешно е имало кръвопролитие и пленяване на деца, жени и млади хора, които са продавани по това време в робство. Всички ценни вещи са били разпределяни съгласно предварително приети правила между победителите.
Селяните (които са били главно траки по нашите територии) са имали възможност да скрият не само себе си, но и животните си в близките гори и планини. Зърното се е съхранявало в големи глинени съдове под земята.
Всъщност, кой завоевател е имал изгода и възможности да избие селското население извън градовете? Пък и кой после ще трябва да плаща данъци и да храни както войската, така и администрацията, която го е оку-пирала.
Обект на разорение на готите не могат да бъдат и близки по род и език племена, а други граждани – ромеи, аристократи, военна-чалници, за които византийската държава и роднините са плащали в брой за да бъдат освободени. Имало е утвърдени места където са извършвани такива „сделки“. Империята е откупвала мира и спокойствието си със злато и се е договаряла със своите противници или федерати за определен срок от време, след което е намирала нови, по-силни кандидати, които да се справят с досегашните „нахалници“.
Така, както ще видим после, за наше съжаление, тракийските племена са се изправяли едно срещу друго подмамени от щедри обещания в единия, а в другия случай вследствие на подли интриги.
След атаката на двамата Теодориховци (единия син на Теодомир, другия на Триарий), император Зенон (474-491 г.) поканил български отряди за пръв път като съюзник . На два пъти готите разбиват своите роднини по произход (макар и позабравен след столетията изгнание оттатък Дунав, през 480 и 485 г.).
Но нека в тази връзка да си припомним отново Дуклянската хроника, цитирана по-горе.
Спомняте си, че тя е написана от свещеник през 12 в. и е известна още като „Летопис попа Дуклянина“. По-късно през 16 в. е преведена на латински със заглавие „Libellum Gothorum“ (Книга за готите), както и „Sklavorum Regnum“ (Царство на склавините). Ръкописът се съхранява във ватиканската библиотека (Vat. Lаt. 6958) под името „Ljetopis popa Djukljanina“.
Глава 5, стр.298:
„Caeperuntque se utrique populi valde inter se diligere, id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime quod ambo populi gentiles essent et una lingua esset omnibus. Deinde Vulgari, iam ex omni parte securi, construxerunt sibi villas et vicos et inhabitaverunt terram quam ceperunt usque in presentem diem.
(И тези два народа, а именно готите, наричани още склави, и българите, се заобичаха извънредно много, тъй като и двата народа бяха езичници и имаха общ език. Скоро българите се почувстваха сигурни от всички
страни, построиха си чифлици и села, и останаха в земята, която обитават и до днес).“
Но преди да се „заобичат“ и да създадат нова, силна държава на Балканите и готите, и българите ще си „пуснат“ достатъчно род-нинска кръв заради византийските интереси и интриги.
Тук е мястото да изясним понятието „СКЛАВИ (СКЛАБОИ). Първоначално в римския език то е означавало РОБИ, но по-късно (от края на 5 в.) значението му се изпълва със нов смисъл – езичници-ариани, каквито са били в по-голямата си част тракийските племена на север и на юг от Дунав.
Прокопий Кесарийски /"Тайната история" С., Народна култура, 1983 г./ описва ромейските похвати и открито упреква Юстиниан I Велики (който е родом от Охридския край и си е чист трако-илириец), че „пропилял средствата (златото) от предишната си плячка за разни варвари или за безмислени строежи… Без всякаква причина вождовете на хуните и поради безумна щедрост им връчваше огромни суми, правейки това уж като залог за приятелство“.
Лошото на отношение на Прокопий към Юстиниан e най-вече за-ради неговите антипатии към гръцкия елемент в империята.
„ За да няма обърквания, ще започнем с очевидното. Юстиниан не е бил грък. Той не е обичал много гръцката култура . Скоро след като става император, той затваря езическите училища в Атина (529 н.е.) Един от неговите сподвижници конфискува средствата за публични представления в градовете на Гърция . Когато Юстиниан мразел някого, казва Прокопий, го обвинявал, че е грък, “сякаш беше изключено за човек от Гърция да бъде свестен”. Може би никога няма да разберем по какви причини Юстиниан е подозирал всичко гръцко, но тази негова подозрителност извън всякакво съмнение е била дълбоко вкоренена. Прокопий се оплаква, че императорът “продължи с гоненията на “гърците”, както са наречени, с издеяния над техните тела и с плячкосването на имуществото им.” (G. Sotiroff, Regina, Lynn Publishing Co., Saskatchewan, Canada, 1986 г.„ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ“ (превод от английски език Ради Панайотов).
Но ако гърците са му били антипатични ,на кой народ тогава е разчитал Юстиниан? Отговорът ни го дава не кой да е а византийския патриарх Фотий:
„Разбирай от настоящата юстинианова новела привилегиите на епископа на България,защото той е архиепископ на Първа Юстиниана,отечеството на император Юстиниан. България затова се нарича Юстиниания,защото император Юстиниан е присъединил тази страна под властта на римляните“./Bibliothecde juris canonici veretis tomus secundus opera it studio Gulielini void et Hentrici Justellis ,chistophori ,Lutetiae Passiorum 1661,r.822/.
Както е известно през 535 г.Юстиниан Велики създава независимата църква Първа Юстиниана за българите. Тя има равни права с Византийс-ката и Римската църкви. Фотий не прави разлика между илирийци и бълга-ри,след като последните вече са заели Илирия и Мизия. За столица на не-зависимата архиепископия претендират в ново време Сердика,Кюстендил и Охрид. Чак десетилетия след падането на България под византийски вла-дичество са отнети правата на българите над Първа Юстинияна ,но значе-нието и величието й са повод за гордост на вярващите векове след нейното преустановяване.
Вижте по-надолу свидетелството на очевидец от братоубийстве-ното сражение между отряди на българите и готите на Теодорих през 505 г. при Маргус. Българите воюват като федерати на Византия.
Магнус Енодий (473-521г. - Panegyricus Theoderico regi dictus и Vita Epiphanii episcopi Ticinensis.) е летописец, който възхвалява победата на Теодорих Теодомиров. Вижте как описва победените българи:
„… Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал, народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях (у българите) се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе (с Теодорих) не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко“.
След това поражение българите се отзовали на поканата на гепидския крал Трипстила за битка с готите в Панония. Последвало ново поражение, при което загинали и Трипстила, и князът на българите Бузан. Интересното е, че българи и гепиди, независимо от загубата, останали по тези земи и разширили доминацията си след оттеглянето на Теодорих в Италия.
До идването на аварите МОЖЕМ ДА ТВЪРДИМ, ЧЕ БЪЛГАРИ И ГЕПИДИ В ПАНОНИЯ ЗАПОЧВАТ ДА ЖИВЕЯТ ЗАЕДНО (В СЪСЕДСТВО). Даже според стари хронисти и е имало обща гепидско-българска държава.
Съседна на тях е била и държавата на херулите, която по-късно е победена от лангобардите. С идването на аварите общите действия на авари и лангобарди слагат край и на гепидската държавност (510 г.).
Малко преди това, през 499 г. българска войска, идваща от Пано-ния , включваща вероятно и гепиди, разбива 15-хилядна византийска армия при р. Цурта (тогавашен Илирик). Загиват над 4000 ромеи и мнозина са пленени.
Това е голям шок за империята. След тази победа и обезлюдава-нето на Илирик от ромейско присъствие, според думите на Константин Манасий, българите започнали масово да се заселват в сегашна Западна България, Косово, Албания и Македония.
Аварското нашествие в Панония подчинило една част от населе-нието от българи, херули и гепиди. Но друга, вероятно по-голяма ,се преселва отсам Дунав и заема свободните земи в по-горе посочените територии.
В „Тайната история“ Прокопий Кесарийски (500-565 г.), пише:
„… хуни (българи), склавини и анти почти всяка година откак Юс-тиниан Първи поел властта над ромеите, нападали Илирик и цяла Тракия и… при всяко нападение броят на убитите и заробените ромеи надми-навал 200 000 души“.
Обединените сили на сродните племена са посягали, според Прокопий, само на ромеите (гърците).
За да се предпазят от нападенията на „мизите,тоест българите и скитите“ /Joannis Zonarae, Epitomde Historiarum, III ,144,Bonnaeq1897/ ромейската империя издига през 491-518 г. т.нар. Анастасиева стена между Черно и Мраморно море ,дълга 65 км. /Виж Анастасиевата стена в Уикпедия/
Ако четете съвременни исторически трудове, например като „История на българите“ под редакцията на проф. Георги Бакалов, т.1, ще видите как безкритично авторите й употребяват двата ентонима- склавини и славяни. Когато цитират древен автор са принудени да напишат склавини, след няколко реда започват да говорят за славяни, а когато трябва да се „подпрат“ на някой цитат отново се връщат към етнонима склавини. Типичен пример за това са страниците от 160-164, където между склавини и славяни става голямо „омесване“.
Ето примери в това отношение от цитираната книга на стр.163.
„В своята „История“ Менеандър Протектор (6 в.) ни е оставил ин-тересен разказ за това как СКЛАВИНИТЕ са се разправили с аварските пратеници. Последните били проводени от Баян при вожда (княза –б.а.) на ДАКИЙСКИТЕ СЛАВЯНИ Даврентий (Даврита) за да поискат той и народът му да станат данъкоплатци на аварите. Даврентий наредил да ги убият, посочвайки, че… ние (СКЛАВИНИТЕ) сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата.“
Безпардонното „преминаване“ от склавини към славяни и обратно виждаме и в следващите редове.
„През 580/581 г. СЛАВЯНИТЕ отново проникнали дълбоко на юг в пределите на империята. Църковния историк Йоан Ефески (6 в.), КОЙТО БИЛ СЪВРЕМЕННИК на събитията, описва ужаса от варварското нашествие: „… те (СКЛАВИНИТЕ) преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и завладяха много градове и крепости; те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх.” (И с право, земята си е тяхна, а не ромейска!-б.а.).
По-нататък авторът споделя с горчивина, че СКЛАВИНИТЕ, които преди това не смеели „да се покажат от гъстите гори“, сега „се научили да воюват по-добре от ромеите“.
Американският византолог Сп. Врионис (от гръцки произход – б.а.) счита, че до 587 г. аварите и СКЛАВИНИТЕ не са използвали обсадни машини…“
„За първи път в един откъс от историята на Теофилакт Симоката (6-7 в.) е отбелязано, че авари и СКЛАВИНИ използвали обсадна техника.“
Нашите автори даже не си правят труда да ни обяснят, че за тях навярно СКЛАВИНИ и СЛАВЯНИ са едно и също или пък съвсем безкри-тично ги употребават за да угодят на старите идеологеми.
Но ние доказахме категорично, че това са два етнонима възникнали в различни епохи и обозначават родствени племенни групи и народи, макар и по-късно нерядко враждебно настроени един спрямо друг.
Достатъчни са примерите как Киевска Рус съсипва българската държава през 971 г. при нападението на Светослав (поискано от визанийците) и зав-ладяването на Волжска България от Московските княжества през 12-16 в.,войните на Русия с Полша и др.
При съвременните историци изопачаването на старите автори и текстове води до екстраполацията (пренасянето) на етнонима СЛАВЯНИ (утвърден през 18-19 в.) в друго историческо време – 5-7 в., когато реално етнонима обозначаваш тези хора в римските извори е бил СКЛАВИНИ (СКЛАБОИ).
Вижте безмисленото и тенденциозно определение, използвано от авторите на „История на българите“ – „ДАКИЙСКИ СЛАВЯНИ“.
В действитерност даките са северни траки, потомци на ГЕТИТЕ, живеещи в територията между Карпатите и Дунав. Затруднявайки се да обяснят откъде са се появили славяните, нашите автори ПРЕИМЕНУВАТ ДАКИТЕ В „ДАКИЙСКИ СЛАВЯНИ“, напук на всички цитирани досега древни автори, които след 5 в. започват да наричат „варварите траки“ СКЛА-ВИНИ или СКЛАБОИ.
Всъщност това е и тенденцията при славянофилите, а именно траките да се превръщат в славяни, НО НИКЪДЕ НЯМА КАК ДА РАЗБЕРЕТЕ ОТ ОФИЦИАЛНИТЕ АВТОРИ КАК И ЗАЩО ТОВА СЕ Е СЛУЧИЛО. Налице е някакъв необясним и вулгарен автоматизъм,някакво историческо чудо и природна мистификация.
По този начин и готите , и гепидите, и визиготите ,и остроготите според панславизма и пангерманизма бяха произведени в немски племена. Изведнъж траките бяха унищожени като народ, а на тяхното място се появиха германци и славяни, които „избиха“ събратята си на юг от Дунава и заеха техните територии. В тази връзка си спомнете отново за извода на Вилхелм Обермюлер:
„Ония народи, които след края на т.нар. „Велико преселение на народите“ биват наричани „славяни“, са всъщност нищо друго освен остатъците от народите, населявали преди това съответните земи и назовавани от гърци и римляни в дълги списъци: траки, гети, мизи, даки, агатирси и т.н…“.
За съвременните автори племенната група анти също е с много неясен произход . От 19 в. до средата на 20 в. те са смятани за част от готските племена, а по-късно, след 1950 г., по конюнктурни причини са преименувани на славяни заради имената им и тенденциозно изтълкувани обичаи, които са оприличени за славянски.
Реално по бит и култура те са много близки до готските (гетски) племена. Ритуалното сакрално участие на съпругата при погребението на мъжа е същото като при траките. Земеделието, скотовъдството, железният плуг, производството на стъкло, керамика, грънчарството са развити на същото ниво и имат голямо сходство с това като на съседните тракийски племена, наречени от римските и византийски извори с обобщаващото име СКЛАВИНИ. След тежкото поражение, нанесено им от аварите, голяма част от антите през 560 г. се изтегля в сегашните земи на Украйна. След 20 г. името им вече не се споменава в историческите извори.
Антите са почитали, обърнете внимание, Богинята-Майка.
Теофилакт Симоката недвусмисмислено КАЗВА, ЧЕ „АНТИТЕ, КАКТО И ДАКИТЕ И ГОТИТЕ ПРЕДИ СА СЕ НАРИЧАЛИ ГЕТИ.“ /Carl Gotthard de Boor: Theophylacti Simocattae historiae. Leipzig 1887; Neuauflage hrsg. von P. Wirth. Stuttgart 1972/
Т.е. АНТИТЕ ЗА ТОГАВАШНИТЕ АВТОРИ СА СТАРИТЕ ГЕТИ.
Да не забравяме, че и Йорданес определя антите като едно от най- храбрите от племената, живеещи между Черно море, Днестър и Днепър. Тази войнственост, този начин на живот според древните автори е била характерна черта тогава в най-голяма степен на готските и българските племена, а не за по-късните северни славяни.
Херодиан (на латински: Herodianus, ок.180 — ок.250 г.) , гръцки ис-торик, автор на "История на Римската империя от смъртта на Марк Аврелий" (на латински: Historia post Marcum Aurelium) твърди :
„Antes, Skitian etnos Trakion“ /антите са скити от тракийски етнос/.
За мен антите са поредната „жертва“ на автори, за които славяни-зацията им е въпрос на поръчкова историография, а не на действителен научен подход.
И така да обобщим: българите, настанили се по-рано в Панония и напускащи я при своите движения на юг запазват името си и биват идентифицирани от старите автори като такива през 6, 7 и 8 в. Докато потомците на покорените даки,готи, херули и гепиди, както и разбитите готи в Италия, вече започват да бъдат наричани от ромеи и римляни СКЛАБОИ, СКЛАВИНИ (от склави – роби, езичници-ариани). Част от тях, пленени по време на войните, са продавани на пазарите в империята и извън нея като роби. Оттам вероятно идва и етнонима склавини. Същата участ е сполетявала и пленниците ромеи, независимо от тяхната народност.
Аварският хаганат прогонва на практика с твърдата си политика склавините на Юг, а по-късно разбива и антите като ги изтласква на Север. Вероятно една част от тях се е настанила в Югозападната част на Балканския полуостров и е участвала във формирането на българския и сръбския етнос.
Според мен така нареченото „славянско море“, заселило Бал-каните на Юг от Дунава, не е нищо друго освен преселението и завръщането в земите на дедите им на голяма част от северно-тракийските племена (гепиди, херули, готи, анти и др.), наричани вече след края на пети век склавини (склабини). Заедно с българите те атакуват Солун и други византийски градове и стигат даже до Тесалия.
И така, проследявайки имената на племената на север от Дунав и тяхното преименуване през вековете и това, което ни казва Теофилакт Симоката, можем да наредим убедително пъзела, с който не можаха да се справят предубедените ни историци.
В пространството между Днепър и Панония, между Дунав и Карпатите, а също и в Малка Скития (Добруджа), са живели гетите и сродни на тях племена, които по време на войните с Рим са преименувани на даки и мизи.
През 3-4 в., когато започва тяхното движение на юг, римляните и ромеите започват да ги наричат ГОТИ (ОСТРОГОТИ, ВИЗИГОТИ), . Тези гетски тракийски племена, които остават по родните си места на север от Дунав през 4-6 в. са наименувани херули, гепиди, язиги, анти и др.
От 5 до 7 в. след като аварите и лангобардите унищожават дър-жавите на херули и гепиди всички стари гетски племена и това, което е останало от тях, се преименува от старите автори в СКЛАВИНИ (СКЛАБОИ). Дошлото от север и успешно във военно отношение старотракийско племе, наречено след 4 в. „българи“, запазва името си и вече се споменава в изворите заедно със склавините и антите.
След разгрома на антите от аварите през 560 г. една част от антите остават в района между Дунав и Карпатите и след 680 г. и са включени в българската държава, а друга се преселва в земите на сегашните Молдова и Украйна.
За да се убедите как гигантската манипулация продължава и впо-следствие ще ви цитирам пасаж от книгата на Георгий Острогорски (1902-1976) „История на Византийската държава“, издадена през 1963 г. в Мюнхен, преиздадена наскоро и у нас от издателство „Прозорец“.
По рождение руснак, Островски е принуден да емигрира след болшевишката революция на Запад. Учил и специализирал във Франция и Германия. Завършва кариерата си като професор по история в Югославия. На стр.192 Острогорски описва действията на Юстиниан Втори така:
„Спокойствието на изток дава на Юстиниан Втори възможност да обърне внимание на Балканите. Още през 687-688 г. той прехвърля кава-лерийски формирования от Мала Азия към Тракия за да може, както свидетелства Теофан, “да подчини българите и склавините“ (Theophanes 364, 8). Начело на тази армия през 688-689 г. той предприема голям поход, насочен предимно срещу славяните. След сблъсък с българите той атакува Солун и „подчинява големи маси славяни.“ (пак там 364, 13)
Острогорски при първия пасаж абсолютно коректно цитира Теофан, че Юстиниан искал „да подчини българите и склавините“. В следващото изречение прави собствен коментар, че походът е насочен предимно срещу славяните, “забравяйки“, че е цитирал по-горе съвременника, живял в тази епоха и знаещ по-добре от всички името на описваните жители на Балканите. В ТЕКСТА Острогорски СЪВСЕМ ПРОИЗВОЛНО променя оригиналното СКЛАВИНИ в СЛАВЯНИ.
Теофилакт Симоката (6-7 в.) също разказва за битките между ро-мейската войска и склавините, но както посочих по-горе, не пропуска да уточни, че „СКЛАВИНИТЕ, ТОВА СА НЯКОГАШНИТЕ ГЕТИ (ГОТИ)“ (Theophylacty Simocattae, Hiistoriae, Stutgardiae,1972,стр.116-117,кн.3,точка 7).
След официалното християнизиране на Римската империя разг-раничителната линия минава през противопоставянето християни-езичници (варвари). След отхвърлянето на арианството като ерес на Констанипол през 4 в. разрива вече става на основата ромеи-християни срещу траки-ариани(езичници).
Затова за Рим и Константинопол тракийските племена вече не са само склави (роби), но и езичници-еретици, което в онези времена е било по-ужасно за Рим и Константинопол и от варвари.
Остроготите също биват наричани от латинците СКЛАВИНИ, но едва след прогонването им от Равена през 552. Преди това „гордите жители на Рим“ не са смеели да нарекат своите завоеватели роби.
В Дуклянската хроника от 13 в. пише, че по това време Готите били наричани от римляните СКЛАВИНИ, затова авторът превел заг-лавието „Книга на готите“ като „Царство на склавините“ (Regnum Sclavorum).
Патриарх Фотий (820 г.) нарича склавините и „ГЕТИ“. „Славянофилите“ най-нагло твърдят, че съвременникът на събитията, ректорът на Магнаурската школа, един от най-ерудираните византийски патриарси се бил „объркал“. Както е известно Фотий е учител на император Михаил Трети и на Константин Кирил Философ.
Кой се е объркал, моля преценете вие.
Андрей Дандало, венециански дож и историк, в своето произведе-ние „Хроника на Венеция“ отъждествява недвусмислено склавините с готите.“ „Еrant enim Sklavi odnus gentiles quia Gothis originem traherunt“/“Всъщност Склавите дотогова бяха езичници,тъй като са потомци на готите“/. Езичници за Дандало означава ,че не са католици.
Древните византийски и римски автори са знаели със сигур-ност за общия произход на тракийските племена на Балканския полу-остров и затова след 6 в. започват да ги наричат с обединяващото име склави, а оттам и склавини (склабои).
Едва през 16 в., както посочихме преди, хърватите Винко Прибоевич и Мавро Орбини, за да избягат от неблагозвучното склавини (роби, езичници, т.е. ариани), започват да говорят за славяни и за техния общ произход.
Руският монах Нестор (1112 г.) в „Повесть временных лет“ свиде-телства, че разпространението на словенския език започва от Балканите, от земята Българска. В този смисъл словенския език е старобългарския, а ранните словене са българите, потомци и на склавините.
По този въпрос нека погледнем в един руски сайт (http://reconkista. ru/russkiy-uazyik-dialekt-bolgarskogo):
„… Ето например какво казва доктора на филологическите науки, водещия научен сътрудник на Руската национална библиотека професор Татяна Миронова: В съвременния руски език повече от 55 % от думите са църковнославянски. И граматиката ни е обща, на 70 %. Повечето от нас не се досещат даже, че ГОВОРЯТ НА ЧИСТ ЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИ…“
Професор В. Троицкий повтаря почти същото: Според изследвания на лингвистите 55 % от руския език произхожда от църковнославянския.
Но да видим какво казва по този повод руската православна църк-ва.
Епископ Иларион : „Църковнославянският език се отличава от рус-кия само по някои граматически форми, по семантиката на отделни думи и словосъчетания, по особеностите на синтаксиса, който в славянския език често копира гръцкия синтаксис и неголямо количество думи (няколко десетки), отсъстващи в съвременния руски език. За усвояването на този ма-териал трябват не чак толкова много време и сили.
За тези които не знаят следва да обясним, че ЦЪРКОВНОС-ЛАВЯНСКИЯТ ЕЗИК ВЪЗНИКВА НА ОСНОВАТА НА ДРЕВНОБЪЛГАРСКИЯ НАЧИН НА ПРЕВОД ОТ ГРЪЦКИ НА БИБЛИЯТА И ДРУГИ РЕЛИОЗНИ КНИГИ НА НЕГО (на древнобългарски език – б.а.), направен от славянските просветители Кирил и Методий през 9 в., НО КАТО ЦЯЛО ТОВА ФАКТИЧЕСКИ Е ДРЕВНОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК.
Ето за сравнение примери от живия българки език:
Наблюдавам, старая се, уважавам, заявявам, обявявам, трогвам, преодолявам, преподавам, принадлежа, отчуждавам, ругая, разписка, до-писка, преработка, сказка, доклад, ужас, данни, задача, покупка, обстановка, постановка, обстоятелство, склад, випуск, недостатък, усърден, сложен, способен, опасен, нахален, бивш, необходим, необуздан, необятен, небре-жен, незаменим, непоколебим, оправдателен, постоянен, преждевременен…“ и още 42 думи, написани от епископ Иларион (Алфеев), който продължава и по-нататък:
„Това е една малка част от тези думи, които са общи, както за руския, така и за българския език. ПРИ ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ОТБЕЛЕЖИ, ЧЕ СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРСКИ СЕ ОТЛИЧАВА ДОСТА ОТ СТАРОБЪЛГАРСКИЯ. А ето че съвременния руски и старобългарския имат голямо сходство.
И така, ОСНОВАВАЙКИ СЕ НА ЗАКЛЮЧЕНИЯТА НА УЧЕНИТЕ МОЖЕ СМЕЛО ДА СЕ КОНСТАТИРА ФАКТА, ЧЕ РУСКИЯТ ЕЗИК НАЙ-МАЛКОТО НА 55 % Е СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК.“
Накрая руснаците (За разлика от нашите „русофили“-б.а.) се питат:
„Възниква напълно логичния въпрос: Може ли език, имащ в състава си ПОВЕЧЕ ОТ 55% ОТ ДРУГ ЕЗИК, А СЪЩО ТАКА И ДЕСЕТКИ ХИЛЯДИ ДУМИ СЪЩО С ЧУЖД ПРОИЗХОД, ДА СЕ НАРИЧА САМОСТОЯТЕЛЕН ЕЗИК?“.
Съвсем категорично можем да обобщим, че т.нар. църковно-славянски език всъщност е старобългарския език, пренесен и усвоен както от контактите на траките-преселници, дошли от Юг при северните народи, така и от Богослужебните книги, преведени, донесени и проповядвани от български свещеници и епископи. (Виж Киприян и Григорий Цамблак)
Думата „словене“ е или преобразувана от „склавини“ за да се „смекчи“ не съвсем приятния й произход,или изразява „словесен“ т.е. „словенския“ народ има писменост на своя език.
Възможно е езика, на който са проповядвали българските духовни учители на русите (Киевска Рус и Велика Рус) да е наложил нова дума, обединителна за всички, които имат обща вяра и словесност.
Затова и в най-древните Новгородски източници (когато се фор-мира руската държавност) винаги се е писало по този начин – СЛОВЕНЕ, а не славяни.
П. А. Шафарик отбелязва, че ФОРМАТА „СЛАВЯНИ“ ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ ПОЯВЯВА В ГРАМАТИКАТА НА МИЛЕТИЙ СМОТРИСКИЙ В РУСИЯ ПРЕЗ 1619 г. /„История на славянския език и литература по всички наречия”, 1826 г./
Когато се говори за нападения и ограбване на територии по това време трябва да се има в предвид, че реално е имало само завладяване и плячкосване на градове (както пише и Йоан Малала- Ioannis Malalae Chron-ographia, Corpus fontium historiae Byzantinae 35 (Berlin, New York: Walter de Gruyter ), тъй като там са били римските аристократи, войници и изобщо хора, които биха могли да притежават нещо ценно – злато, златни и сребърни украшения, скъпоценни камъни, златни, сребърни и медни съдове и др. С две думи, богатството е било скътано зад стените на градските крепости.
Нападателите са поставяли условието, че ако няма съпротива и крепостта бъде предадена без бой, животът на хората ще бъде пощаден.
При отказ е следвало нападение и ако то е било успешно е имало кръвопролитие и пленяване на деца, жени и млади хора, които са продавани по това време в робство. Всички ценни вещи са били разпределяни съгласно предварително приети правила между победителите.
Селяните (които са били главно траки по нашите територии) са имали възможност да скрият не само себе си, но и животните си в близките гори и планини. Зърното се е съхранявало в големи глинени съдове под земята.
Всъщност, кой завоевател е имал изгода и възможности да избие селското население извън градовете? Пък и кой после ще трябва да плаща данъци и да храни както войската, така и администрацията, която го е оку-пирала.
Обект на разорение на готите не могат да бъдат и близки по род и език племена, а други граждани – ромеи, аристократи, военна-чалници, за които византийската държава и роднините са плащали в брой за да бъдат освободени. Имало е утвърдени места където са извършвани такива „сделки“. Империята е откупвала мира и спокойствието си със злато и се е договаряла със своите противници или федерати за определен срок от време, след което е намирала нови, по-силни кандидати, които да се справят с досегашните „нахалници“.
Така, както ще видим после, за наше съжаление, тракийските племена са се изправяли едно срещу друго подмамени от щедри обещания в единия, а в другия случай вследствие на подли интриги.
След атаката на двамата Теодориховци (единия син на Теодомир, другия на Триарий), император Зенон (474-491 г.) поканил български отряди за пръв път като съюзник . На два пъти готите разбиват своите роднини по произход (макар и позабравен след столетията изгнание оттатък Дунав, през 480 и 485 г.).
Но нека в тази връзка да си припомним отново Дуклянската хроника, цитирана по-горе.
Спомняте си, че тя е написана от свещеник през 12 в. и е известна още като „Летопис попа Дуклянина“. По-късно през 16 в. е преведена на латински със заглавие „Libellum Gothorum“ (Книга за готите), както и „Sklavorum Regnum“ (Царство на склавините). Ръкописът се съхранява във ватиканската библиотека (Vat. Lаt. 6958) под името „Ljetopis popa Djukljanina“.
Глава 5, стр.298:
„Caeperuntque se utrique populi valde inter se diligere, id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime quod ambo populi gentiles essent et una lingua esset omnibus. Deinde Vulgari, iam ex omni parte securi, construxerunt sibi villas et vicos et inhabitaverunt terram quam ceperunt usque in presentem diem.
(И тези два народа, а именно готите, наричани още склави, и българите, се заобичаха извънредно много, тъй като и двата народа бяха езичници и имаха общ език. Скоро българите се почувстваха сигурни от всички
страни, построиха си чифлици и села, и останаха в земята, която обитават и до днес).“
Но преди да се „заобичат“ и да създадат нова, силна държава на Балканите и готите, и българите ще си „пуснат“ достатъчно род-нинска кръв заради византийските интереси и интриги.
Тук е мястото да изясним понятието „СКЛАВИ (СКЛАБОИ). Първоначално в римския език то е означавало РОБИ, но по-късно (от края на 5 в.) значението му се изпълва със нов смисъл – езичници-ариани, каквито са били в по-голямата си част тракийските племена на север и на юг от Дунав.
Прокопий Кесарийски /"Тайната история" С., Народна култура, 1983 г./ описва ромейските похвати и открито упреква Юстиниан I Велики (който е родом от Охридския край и си е чист трако-илириец), че „пропилял средствата (златото) от предишната си плячка за разни варвари или за безмислени строежи… Без всякаква причина вождовете на хуните и поради безумна щедрост им връчваше огромни суми, правейки това уж като залог за приятелство“.
Лошото на отношение на Прокопий към Юстиниан e най-вече за-ради неговите антипатии към гръцкия елемент в империята.
„ За да няма обърквания, ще започнем с очевидното. Юстиниан не е бил грък. Той не е обичал много гръцката култура . Скоро след като става император, той затваря езическите училища в Атина (529 н.е.) Един от неговите сподвижници конфискува средствата за публични представления в градовете на Гърция . Когато Юстиниан мразел някого, казва Прокопий, го обвинявал, че е грък, “сякаш беше изключено за човек от Гърция да бъде свестен”. Може би никога няма да разберем по какви причини Юстиниан е подозирал всичко гръцко, но тази негова подозрителност извън всякакво съмнение е била дълбоко вкоренена. Прокопий се оплаква, че императорът “продължи с гоненията на “гърците”, както са наречени, с издеяния над техните тела и с плячкосването на имуществото им.” (G. Sotiroff, Regina, Lynn Publishing Co., Saskatchewan, Canada, 1986 г.„ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ“ (превод от английски език Ради Панайотов).
Но ако гърците са му били антипатични ,на кой народ тогава е разчитал Юстиниан? Отговорът ни го дава не кой да е а византийския патриарх Фотий:
„Разбирай от настоящата юстинианова новела привилегиите на епископа на България,защото той е архиепископ на Първа Юстиниана,отечеството на император Юстиниан. България затова се нарича Юстиниания,защото император Юстиниан е присъединил тази страна под властта на римляните“./Bibliothecde juris canonici veretis tomus secundus opera it studio Gulielini void et Hentrici Justellis ,chistophori ,Lutetiae Passiorum 1661,r.822/.
Както е известно през 535 г.Юстиниан Велики създава независимата църква Първа Юстиниана за българите. Тя има равни права с Византийс-ката и Римската църкви. Фотий не прави разлика между илирийци и бълга-ри,след като последните вече са заели Илирия и Мизия. За столица на не-зависимата архиепископия претендират в ново време Сердика,Кюстендил и Охрид. Чак десетилетия след падането на България под византийски вла-дичество са отнети правата на българите над Първа Юстинияна ,но значе-нието и величието й са повод за гордост на вярващите векове след нейното преустановяване.
Вижте по-надолу свидетелството на очевидец от братоубийстве-ното сражение между отряди на българите и готите на Теодорих през 505 г. при Маргус. Българите воюват като федерати на Византия.
Магнус Енодий (473-521г. - Panegyricus Theoderico regi dictus и Vita Epiphanii episcopi Ticinensis.) е летописец, който възхвалява победата на Теодорих Теодомиров. Вижте как описва победените българи:
„… Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал, народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях (у българите) се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе (с Теодорих) не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко“.
След това поражение българите се отзовали на поканата на гепидския крал Трипстила за битка с готите в Панония. Последвало ново поражение, при което загинали и Трипстила, и князът на българите Бузан. Интересното е, че българи и гепиди, независимо от загубата, останали по тези земи и разширили доминацията си след оттеглянето на Теодорих в Италия.
До идването на аварите МОЖЕМ ДА ТВЪРДИМ, ЧЕ БЪЛГАРИ И ГЕПИДИ В ПАНОНИЯ ЗАПОЧВАТ ДА ЖИВЕЯТ ЗАЕДНО (В СЪСЕДСТВО). Даже според стари хронисти и е имало обща гепидско-българска държава.
Съседна на тях е била и държавата на херулите, която по-късно е победена от лангобардите. С идването на аварите общите действия на авари и лангобарди слагат край и на гепидската държавност (510 г.).
Малко преди това, през 499 г. българска войска, идваща от Пано-ния , включваща вероятно и гепиди, разбива 15-хилядна византийска армия при р. Цурта (тогавашен Илирик). Загиват над 4000 ромеи и мнозина са пленени.
Това е голям шок за империята. След тази победа и обезлюдава-нето на Илирик от ромейско присъствие, според думите на Константин Манасий, българите започнали масово да се заселват в сегашна Западна България, Косово, Албания и Македония.
Аварското нашествие в Панония подчинило една част от населе-нието от българи, херули и гепиди. Но друга, вероятно по-голяма ,се преселва отсам Дунав и заема свободните земи в по-горе посочените територии.
В „Тайната история“ Прокопий Кесарийски (500-565 г.), пише:
„… хуни (българи), склавини и анти почти всяка година откак Юс-тиниан Първи поел властта над ромеите, нападали Илирик и цяла Тракия и… при всяко нападение броят на убитите и заробените ромеи надми-навал 200 000 души“.
Обединените сили на сродните племена са посягали, според Прокопий, само на ромеите (гърците).
За да се предпазят от нападенията на „мизите,тоест българите и скитите“ /Joannis Zonarae, Epitomde Historiarum, III ,144,Bonnaeq1897/ ромейската империя издига през 491-518 г. т.нар. Анастасиева стена между Черно и Мраморно море ,дълга 65 км. /Виж Анастасиевата стена в Уикпедия/
Ако четете съвременни исторически трудове, например като „История на българите“ под редакцията на проф. Георги Бакалов, т.1, ще видите как безкритично авторите й употребяват двата ентонима- склавини и славяни. Когато цитират древен автор са принудени да напишат склавини, след няколко реда започват да говорят за славяни, а когато трябва да се „подпрат“ на някой цитат отново се връщат към етнонима склавини. Типичен пример за това са страниците от 160-164, където между склавини и славяни става голямо „омесване“.
Ето примери в това отношение от цитираната книга на стр.163.
„В своята „История“ Менеандър Протектор (6 в.) ни е оставил ин-тересен разказ за това как СКЛАВИНИТЕ са се разправили с аварските пратеници. Последните били проводени от Баян при вожда (княза –б.а.) на ДАКИЙСКИТЕ СЛАВЯНИ Даврентий (Даврита) за да поискат той и народът му да станат данъкоплатци на аварите. Даврентий наредил да ги убият, посочвайки, че… ние (СКЛАВИНИТЕ) сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата.“
Безпардонното „преминаване“ от склавини към славяни и обратно виждаме и в следващите редове.
„През 580/581 г. СЛАВЯНИТЕ отново проникнали дълбоко на юг в пределите на империята. Църковния историк Йоан Ефески (6 в.), КОЙТО БИЛ СЪВРЕМЕННИК на събитията, описва ужаса от варварското нашествие: „… те (СКЛАВИНИТЕ) преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и завладяха много градове и крепости; те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх.” (И с право, земята си е тяхна, а не ромейска!-б.а.).
По-нататък авторът споделя с горчивина, че СКЛАВИНИТЕ, които преди това не смеели „да се покажат от гъстите гори“, сега „се научили да воюват по-добре от ромеите“.
Американският византолог Сп. Врионис (от гръцки произход – б.а.) счита, че до 587 г. аварите и СКЛАВИНИТЕ не са използвали обсадни машини…“
„За първи път в един откъс от историята на Теофилакт Симоката (6-7 в.) е отбелязано, че авари и СКЛАВИНИ използвали обсадна техника.“
Нашите автори даже не си правят труда да ни обяснят, че за тях навярно СКЛАВИНИ и СЛАВЯНИ са едно и също или пък съвсем безкри-тично ги употребават за да угодят на старите идеологеми.
Но ние доказахме категорично, че това са два етнонима възникнали в различни епохи и обозначават родствени племенни групи и народи, макар и по-късно нерядко враждебно настроени един спрямо друг.
Достатъчни са примерите как Киевска Рус съсипва българската държава през 971 г. при нападението на Светослав (поискано от визанийците) и зав-ладяването на Волжска България от Московските княжества през 12-16 в.,войните на Русия с Полша и др.
При съвременните историци изопачаването на старите автори и текстове води до екстраполацията (пренасянето) на етнонима СЛАВЯНИ (утвърден през 18-19 в.) в друго историческо време – 5-7 в., когато реално етнонима обозначаваш тези хора в римските извори е бил СКЛАВИНИ (СКЛАБОИ).
Вижте безмисленото и тенденциозно определение, използвано от авторите на „История на българите“ – „ДАКИЙСКИ СЛАВЯНИ“.
В действитерност даките са северни траки, потомци на ГЕТИТЕ, живеещи в територията между Карпатите и Дунав. Затруднявайки се да обяснят откъде са се появили славяните, нашите автори ПРЕИМЕНУВАТ ДАКИТЕ В „ДАКИЙСКИ СЛАВЯНИ“, напук на всички цитирани досега древни автори, които след 5 в. започват да наричат „варварите траки“ СКЛА-ВИНИ или СКЛАБОИ.
Всъщност това е и тенденцията при славянофилите, а именно траките да се превръщат в славяни, НО НИКЪДЕ НЯМА КАК ДА РАЗБЕРЕТЕ ОТ ОФИЦИАЛНИТЕ АВТОРИ КАК И ЗАЩО ТОВА СЕ Е СЛУЧИЛО. Налице е някакъв необясним и вулгарен автоматизъм,някакво историческо чудо и природна мистификация.
По този начин и готите , и гепидите, и визиготите ,и остроготите според панславизма и пангерманизма бяха произведени в немски племена. Изведнъж траките бяха унищожени като народ, а на тяхното място се появиха германци и славяни, които „избиха“ събратята си на юг от Дунава и заеха техните територии. В тази връзка си спомнете отново за извода на Вилхелм Обермюлер:
„Ония народи, които след края на т.нар. „Велико преселение на народите“ биват наричани „славяни“, са всъщност нищо друго освен остатъците от народите, населявали преди това съответните земи и назовавани от гърци и римляни в дълги списъци: траки, гети, мизи, даки, агатирси и т.н…“.
За съвременните автори племенната група анти също е с много неясен произход . От 19 в. до средата на 20 в. те са смятани за част от готските племена, а по-късно, след 1950 г., по конюнктурни причини са преименувани на славяни заради имената им и тенденциозно изтълкувани обичаи, които са оприличени за славянски.
Реално по бит и култура те са много близки до готските (гетски) племена. Ритуалното сакрално участие на съпругата при погребението на мъжа е същото като при траките. Земеделието, скотовъдството, железният плуг, производството на стъкло, керамика, грънчарството са развити на същото ниво и имат голямо сходство с това като на съседните тракийски племена, наречени от римските и византийски извори с обобщаващото име СКЛАВИНИ. След тежкото поражение, нанесено им от аварите, голяма част от антите през 560 г. се изтегля в сегашните земи на Украйна. След 20 г. името им вече не се споменава в историческите извори.
Антите са почитали, обърнете внимание, Богинята-Майка.
Теофилакт Симоката недвусмисмислено КАЗВА, ЧЕ „АНТИТЕ, КАКТО И ДАКИТЕ И ГОТИТЕ ПРЕДИ СА СЕ НАРИЧАЛИ ГЕТИ.“ /Carl Gotthard de Boor: Theophylacti Simocattae historiae. Leipzig 1887; Neuauflage hrsg. von P. Wirth. Stuttgart 1972/
Т.е. АНТИТЕ ЗА ТОГАВАШНИТЕ АВТОРИ СА СТАРИТЕ ГЕТИ.
Да не забравяме, че и Йорданес определя антите като едно от най- храбрите от племената, живеещи между Черно море, Днестър и Днепър. Тази войнственост, този начин на живот според древните автори е била характерна черта тогава в най-голяма степен на готските и българските племена, а не за по-късните северни славяни.
Херодиан (на латински: Herodianus, ок.180 — ок.250 г.) , гръцки ис-торик, автор на "История на Римската империя от смъртта на Марк Аврелий" (на латински: Historia post Marcum Aurelium) твърди :
„Antes, Skitian etnos Trakion“ /антите са скити от тракийски етнос/.
За мен антите са поредната „жертва“ на автори, за които славяни-зацията им е въпрос на поръчкова историография, а не на действителен научен подход.
И така да обобщим: българите, настанили се по-рано в Панония и напускащи я при своите движения на юг запазват името си и биват идентифицирани от старите автори като такива през 6, 7 и 8 в. Докато потомците на покорените даки,готи, херули и гепиди, както и разбитите готи в Италия, вече започват да бъдат наричани от ромеи и римляни СКЛАБОИ, СКЛАВИНИ (от склави – роби, езичници-ариани). Част от тях, пленени по време на войните, са продавани на пазарите в империята и извън нея като роби. Оттам вероятно идва и етнонима склавини. Същата участ е сполетявала и пленниците ромеи, независимо от тяхната народност.
Аварският хаганат прогонва на практика с твърдата си политика склавините на Юг, а по-късно разбива и антите като ги изтласква на Север. Вероятно една част от тях се е настанила в Югозападната част на Балканския полуостров и е участвала във формирането на българския и сръбския етнос.
Според мен така нареченото „славянско море“, заселило Бал-каните на Юг от Дунава, не е нищо друго освен преселението и завръщането в земите на дедите им на голяма част от северно-тракийските племена (гепиди, херули, готи, анти и др.), наричани вече след края на пети век склавини (склабини). Заедно с българите те атакуват Солун и други византийски градове и стигат даже до Тесалия.
И така, проследявайки имената на племената на север от Дунав и тяхното преименуване през вековете и това, което ни казва Теофилакт Симоката, можем да наредим убедително пъзела, с който не можаха да се справят предубедените ни историци.
В пространството между Днепър и Панония, между Дунав и Карпатите, а също и в Малка Скития (Добруджа), са живели гетите и сродни на тях племена, които по време на войните с Рим са преименувани на даки и мизи.
През 3-4 в., когато започва тяхното движение на юг, римляните и ромеите започват да ги наричат ГОТИ (ОСТРОГОТИ, ВИЗИГОТИ), . Тези гетски тракийски племена, които остават по родните си места на север от Дунав през 4-6 в. са наименувани херули, гепиди, язиги, анти и др.
От 5 до 7 в. след като аварите и лангобардите унищожават дър-жавите на херули и гепиди всички стари гетски племена и това, което е останало от тях, се преименува от старите автори в СКЛАВИНИ (СКЛАБОИ). Дошлото от север и успешно във военно отношение старотракийско племе, наречено след 4 в. „българи“, запазва името си и вече се споменава в изворите заедно със склавините и антите.
След разгрома на антите от аварите през 560 г. една част от антите остават в района между Дунав и Карпатите и след 680 г. и са включени в българската държава, а друга се преселва в земите на сегашните Молдова и Украйна.
За да се убедите как гигантската манипулация продължава и впо-следствие ще ви цитирам пасаж от книгата на Георгий Острогорски (1902-1976) „История на Византийската държава“, издадена през 1963 г. в Мюнхен, преиздадена наскоро и у нас от издателство „Прозорец“.
По рождение руснак, Островски е принуден да емигрира след болшевишката революция на Запад. Учил и специализирал във Франция и Германия. Завършва кариерата си като професор по история в Югославия. На стр.192 Острогорски описва действията на Юстиниан Втори така:
„Спокойствието на изток дава на Юстиниан Втори възможност да обърне внимание на Балканите. Още през 687-688 г. той прехвърля кава-лерийски формирования от Мала Азия към Тракия за да може, както свидетелства Теофан, “да подчини българите и склавините“ (Theophanes 364, 8). Начело на тази армия през 688-689 г. той предприема голям поход, насочен предимно срещу славяните. След сблъсък с българите той атакува Солун и „подчинява големи маси славяни.“ (пак там 364, 13)
Острогорски при първия пасаж абсолютно коректно цитира Теофан, че Юстиниан искал „да подчини българите и склавините“. В следващото изречение прави собствен коментар, че походът е насочен предимно срещу славяните, “забравяйки“, че е цитирал по-горе съвременника, живял в тази епоха и знаещ по-добре от всички името на описваните жители на Балканите. В ТЕКСТА Острогорски СЪВСЕМ ПРОИЗВОЛНО променя оригиналното СКЛАВИНИ в СЛАВЯНИ.
Теофилакт Симоката (6-7 в.) също разказва за битките между ро-мейската войска и склавините, но както посочих по-горе, не пропуска да уточни, че „СКЛАВИНИТЕ, ТОВА СА НЯКОГАШНИТЕ ГЕТИ (ГОТИ)“ (Theophylacty Simocattae, Hiistoriae, Stutgardiae,1972,стр.116-117,кн.3,точка 7).
След официалното християнизиране на Римската империя разг-раничителната линия минава през противопоставянето християни-езичници (варвари). След отхвърлянето на арианството като ерес на Констанипол през 4 в. разрива вече става на основата ромеи-християни срещу траки-ариани(езичници).
Затова за Рим и Константинопол тракийските племена вече не са само склави (роби), но и езичници-еретици, което в онези времена е било по-ужасно за Рим и Константинопол и от варвари.
Остроготите също биват наричани от латинците СКЛАВИНИ, но едва след прогонването им от Равена през 552. Преди това „гордите жители на Рим“ не са смеели да нарекат своите завоеватели роби.
В Дуклянската хроника от 13 в. пише, че по това време Готите били наричани от римляните СКЛАВИНИ, затова авторът превел заг-лавието „Книга на готите“ като „Царство на склавините“ (Regnum Sclavorum).
Патриарх Фотий (820 г.) нарича склавините и „ГЕТИ“. „Славянофилите“ най-нагло твърдят, че съвременникът на събитията, ректорът на Магнаурската школа, един от най-ерудираните византийски патриарси се бил „объркал“. Както е известно Фотий е учител на император Михаил Трети и на Константин Кирил Философ.
Кой се е объркал, моля преценете вие.
Андрей Дандало, венециански дож и историк, в своето произведе-ние „Хроника на Венеция“ отъждествява недвусмислено склавините с готите.“ „Еrant enim Sklavi odnus gentiles quia Gothis originem traherunt“/“Всъщност Склавите дотогова бяха езичници,тъй като са потомци на готите“/. Езичници за Дандало означава ,че не са католици.
Древните византийски и римски автори са знаели със сигур-ност за общия произход на тракийските племена на Балканския полу-остров и затова след 6 в. започват да ги наричат с обединяващото име склави, а оттам и склавини (склабои).
Едва през 16 в., както посочихме преди, хърватите Винко Прибоевич и Мавро Орбини, за да избягат от неблагозвучното склавини (роби, езичници, т.е. ариани), започват да говорят за славяни и за техния общ произход.
Руският монах Нестор (1112 г.) в „Повесть временных лет“ свиде-телства, че разпространението на словенския език започва от Балканите, от земята Българска. В този смисъл словенския език е старобългарския, а ранните словене са българите, потомци и на склавините.
По този въпрос нека погледнем в един руски сайт (http://reconkista. ru/russkiy-uazyik-dialekt-bolgarskogo):
„… Ето например какво казва доктора на филологическите науки, водещия научен сътрудник на Руската национална библиотека професор Татяна Миронова: В съвременния руски език повече от 55 % от думите са църковнославянски. И граматиката ни е обща, на 70 %. Повечето от нас не се досещат даже, че ГОВОРЯТ НА ЧИСТ ЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИ…“
Професор В. Троицкий повтаря почти същото: Според изследвания на лингвистите 55 % от руския език произхожда от църковнославянския.
Но да видим какво казва по този повод руската православна църк-ва.
Епископ Иларион : „Църковнославянският език се отличава от рус-кия само по някои граматически форми, по семантиката на отделни думи и словосъчетания, по особеностите на синтаксиса, който в славянския език често копира гръцкия синтаксис и неголямо количество думи (няколко десетки), отсъстващи в съвременния руски език. За усвояването на този ма-териал трябват не чак толкова много време и сили.
За тези които не знаят следва да обясним, че ЦЪРКОВНОС-ЛАВЯНСКИЯТ ЕЗИК ВЪЗНИКВА НА ОСНОВАТА НА ДРЕВНОБЪЛГАРСКИЯ НАЧИН НА ПРЕВОД ОТ ГРЪЦКИ НА БИБЛИЯТА И ДРУГИ РЕЛИОЗНИ КНИГИ НА НЕГО (на древнобългарски език – б.а.), направен от славянските просветители Кирил и Методий през 9 в., НО КАТО ЦЯЛО ТОВА ФАКТИЧЕСКИ Е ДРЕВНОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК.
Ето за сравнение примери от живия българки език:
Наблюдавам, старая се, уважавам, заявявам, обявявам, трогвам, преодолявам, преподавам, принадлежа, отчуждавам, ругая, разписка, до-писка, преработка, сказка, доклад, ужас, данни, задача, покупка, обстановка, постановка, обстоятелство, склад, випуск, недостатък, усърден, сложен, способен, опасен, нахален, бивш, необходим, необуздан, необятен, небре-жен, незаменим, непоколебим, оправдателен, постоянен, преждевременен…“ и още 42 думи, написани от епископ Иларион (Алфеев), който продължава и по-нататък:
„Това е една малка част от тези думи, които са общи, както за руския, така и за българския език. ПРИ ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ОТБЕЛЕЖИ, ЧЕ СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРСКИ СЕ ОТЛИЧАВА ДОСТА ОТ СТАРОБЪЛГАРСКИЯ. А ето че съвременния руски и старобългарския имат голямо сходство.
И така, ОСНОВАВАЙКИ СЕ НА ЗАКЛЮЧЕНИЯТА НА УЧЕНИТЕ МОЖЕ СМЕЛО ДА СЕ КОНСТАТИРА ФАКТА, ЧЕ РУСКИЯТ ЕЗИК НАЙ-МАЛКОТО НА 55 % Е СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК.“
Накрая руснаците (За разлика от нашите „русофили“-б.а.) се питат:
„Възниква напълно логичния въпрос: Може ли език, имащ в състава си ПОВЕЧЕ ОТ 55% ОТ ДРУГ ЕЗИК, А СЪЩО ТАКА И ДЕСЕТКИ ХИЛЯДИ ДУМИ СЪЩО С ЧУЖД ПРОИЗХОД, ДА СЕ НАРИЧА САМОСТОЯТЕЛЕН ЕЗИК?“.
Съвсем категорично можем да обобщим, че т.нар. църковно-славянски език всъщност е старобългарския език, пренесен и усвоен както от контактите на траките-преселници, дошли от Юг при северните народи, така и от Богослужебните книги, преведени, донесени и проповядвани от български свещеници и епископи. (Виж Киприян и Григорий Цамблак)
Думата „словене“ е или преобразувана от „склавини“ за да се „смекчи“ не съвсем приятния й произход,или изразява „словесен“ т.е. „словенския“ народ има писменост на своя език.
Възможно е езика, на който са проповядвали българските духовни учители на русите (Киевска Рус и Велика Рус) да е наложил нова дума, обединителна за всички, които имат обща вяра и словесност.
Затова и в най-древните Новгородски източници (когато се фор-мира руската държавност) винаги се е писало по този начин – СЛОВЕНЕ, а не славяни.
П. А. Шафарик отбелязва, че ФОРМАТА „СЛАВЯНИ“ ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ ПОЯВЯВА В ГРАМАТИКАТА НА МИЛЕТИЙ СМОТРИСКИЙ В РУСИЯ ПРЕЗ 1619 г. /„История на славянския език и литература по всички наречия”, 1826 г./
Стоян Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар