Всяка нощ умирам...
На Г.
Толкова много тишини
натрупах в себе си.
В отронено, безмълвно време.
По ръба на острието пребродено.
Разпилените парченца тишини
с вкус на любов са нощите ми.
В които шепна името ти
на огъня в огнището
и на зимата през прозореца.
Когато капва сълза от очите,
там, в междувремието.
Където няма сенки и сънувам
късни залези и горещи лета,
пиша стих и бавно,
бавно умирам... от обичане.
© Ванко Николов (Starkmaster° ®vn)☼
Няма коментари:
Публикуване на коментар